Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 10

— Чухте ли какво са направили в Майяфакин? — добави друг. — Взели емира за пленник, секли късове от плътта му, пекли ги на бавен огън и ги набутвали в гърлото му. Мъчил се часове, преди да умре.

— Разбира се, ние никога не сме падали до извършването на подобни низости в Земите отвъд — обади се великанът с кестенявата коса.

Разговорът замря за миг, останалите впериха погледи в него, смутени от жегванията на собствените им съвести. Берар не го укори. Вместо това се усмихна снизходително в брадата си.

— Разправят и че онзи военачалник на Хулегу бил наследник на един от тримата влъхви, донесли дарове на нашия Спасител. А пък и не съобщаваше ли и самият Гийом от Рубрук, че съпругата на Хулегу била християнка?

Уилям си спомняше за този рубрукчанин, францискански монах, когото крал Луи изпратили като пратеник при татарите. Францисканецът пропътувал цяла Русия чак до столицата на татарите преди около пет години и се върнал с истории за християни, които живеели сред варварите.

Доколко можеше да се вярва на твърденията му, беше друг въпрос.

След това в разговора се включи Анно фон Зангерхаузен, Великият майстор на тевтонските рицари, който недолюбваше тамплиерите, но поне по този въпрос между тях имаше съгласие. Той шляпна нетърпеливо с кожените си ръкавици по дланта на ръката си.

— Аз казвам да им предложим преговори.

Жофроа от Саргина се почеса по брадата, разтревожен от очерталото се между присъстващите явно разделение.

— Преди да вземем решение по този въпрос, трябва да ви съобщя още някои новини. Със знаме на примирие получихме съобщение от сарацините. Техният принц, Бейбарс, ни предлага съюз срещу татарите.

— Естествено, че ще предлага съюз — изсмя се Берар. — Да не би да иска ухото му да чуе виене на някой татарски колан!

— Според мен не бива и с тях да се съюзяваме — рече граф Жулиан. — Да оставим войските им да се сражават едни с други. Когато и двете страни се изтощят, можем пак да помислим по въпроса. Ще го подкрепим, ако е победител, и ще го смажем, ако се е оказал слаб. После, каквото и да се случи, не можем да изгубим.

И така продължи, час след час, докато сенките не пропълзяха през двора и първите ярки звезди не се появиха на кадифения хоризонт. Уилям усети как раздразнението му се засилва. Самият той в себе си се съгласяваше с онези, които казваха, че татарите са отвратителни, колкото и сарацините. Но папата му беше възложил свещена мисия и независимо от изхода на тази среща, тя трябваше да бъде докрай изпълнена.

— Ами ти, Уилям, какво казваш? — най-накрая го попита Жофроа от Саргина, очевидно останал без сили от споровете, разразили се през изминалите два часа.

— Моето мнение е без значение — заяви той. — Не съм тук, за да изразявам отношение към действията ви. Нося писмо от понтифекса за принца на татарите, което трябва да му бъде връчено лично.

— И какво пише в писмото? — поиска да научи Жофроа.

— Натоварен съм със задачата да отнеса писмото до татарския принц, а не до дипломат в Йерусалим. Поверена ми е също задачата да отнеса отговора лично на Светия отец. Повече нищо не мога да ви кажа — Уилям се зарадва от гнева и слисването по лицата на благородниците около него. — Светият отец също така ме натовари със задачата да проповядвам вярата ни сред татарите — продължи той — и ме овласти да създам църкви и ръкоположа свещеници сред тях.