Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 12

— Нямам за какво да бързам за Франция. Не съм сигурен, че знам как да се върна към предишния си живот. Освен това там е пълно с такива като този Уилям. Тук поне други като него няма.

Миризмите на града сами по себе си бяха нападение върху сетивата. Едва поемайки си дъх от смрадта, Жосеран направи две крачки по уличката и долови мириса на жасмин; пое дълбоко дъх и усети полъх от отпадъци от месо, оставени да съхнат на слънцето на тухления прозорец на касапин, но след това веднага го привлече упоителният мирис на кардамон и канела от сергията на търговец на подправки само няколко стъпки по-нататък.

Забулени жени с ръце, по които подрънкваха златни гривни, бързешком го подминаваха, вървейки близо до стените. Огромните им кафяви очи иззад булата им издаваха еднакви по сила омраза и страх. Дългобради арменци със сини тюрбани и босоноги носачи на вода го бутаха, а и той се отнасяше към тях със същото нехайство, с което би се отнасял към който и да било френски бургер или селянин от Троа.

Улицата беше толкова стръмна, че приличаше на каменна стълба, но той можеше и с вързани очи да намери пътя си. Приведе глава и мина през сводест тунел, който бързо го отведе до малък квадратен двор, ограден от жълт пясък. Три момичета прислужници седяха, подвили крака, на сламени рогозки и предяха вълна. Погледнаха към него, когато влезе, но той беше познат посетител и бързо се върнаха към работата си.

Широк квадрат от червен плат беше опънат над двора да пази от жаркото обедно слънце, но жегата се изливаше от варосаните стени като от тухлена пещ. Към пристанището се издигаше насип, над него се носеха върховете на жълтите корабни платна. От морето обаче идваше само едва доловим бриз.

Денят беше ярък. И беше едно от нещата, които щяха да му липсват, когато се прибереше в Бургундия. Дори в летните дни, когато горещината беше най-безмилостна, светлината там не можеше да се равнява с тази тук.

Завесата от ленти, провесена пред вратата, се отдръпна настрана и навън излезе Симон. Приличаше на мечка в джелабата и чалмата си, беше висок почти колкото Жосеран. Прошарените му къдрици и брадата ограждаха широка усмивка.

— Приятелю — поздрави го той с прегръдка, — влизай. Ела да пием заедно чай.

Вътре цареше благословена прохлада, дебелите каменни стени задържаха вън непоносимия пек. В помещението беше сумрачно, а въздухът благоухаеше от тамяна, който гореше в медните кадилници, окачени на тавана. Пъстроцветни килими красяха стените и пода. Симон плесна с ръце и се появи жена с поднос с чай и бадеми.

— Значи ни напускаш, така ли? — попита Симон.

— А, ти вече знаеш?

— В този град всички живеят от клюките. Вероятно съм научил преди теб и за пратеника от Рим.

— Тогава нямаше никаква нужда да идвам и да ти нося новините.

Симон го тупна по рамото.

— Дошъл си, понеже сме приятели и си искал да си вземем сбогом.

Около прозореца зашумяха и запърхаха с криле гълъби.

— Това ще ми липсва — сподели Жосеран.