Читать «Чисти» онлайн - страница 248

Тогава той се обръща и поглежда към къщата, огромно жълто петно на фона на притискащото я небе, и към изцапаната с кръв кърпа за ръце, която се развява лекичко. Понякога вятърът все още го смайва. Тогава песента завършва и за миг всички остават притихнали. Колко трае този момент? Преша няма никаква представа. Времето вече не я плаши. То тече на приливи и отливи. Щом се приближава до прозореца, Брадуел застава зад нея, увива ръце около талията й и поглежда над рамото й. Вече не са в състояние да стоят далече един от друг. И въпреки че нито един от двама им не би могъл да изрази с думи това странно чувство помежду им, сега връзката им е още по-силна, тъй като едва не се изгубиха.

Освен това животът продължава, защото така трябва. Ел Капитан и двамата войници повдигат Ингършип за ръцете и го изнасят от помещението, с обувки, влачещи се по пода и оставящи кървави следи подире му.

Лайда, излязла преди малко от стаята, се втурва обратно вътре.

— Къде е Партридж? Някой да го е виждал?

Но тъй като никой не знае къде е, тя излиза отново навън.

Жената на Ингършип повдига пердето от земята и го сгъва. После поглежда към Преша и казва:

— Все пак се върна за мен.

— А ти спаси живота ми — отвръща Преша.

— Разбрах го още щом те видях за първи път — отвръща жената на Ингършип. — Понякога срещаш някого и веднага разбираш, че животът ще се промени завинаги.

— Вярно е — съгласява се Преша, която изпитва точно това по отношение на Брадуел и на Партридж. Никога вече няма да е същата като преди.

Жената на Ингършип кимва и поглежда към Брадуел.

— Напомняш ми за едно момче, което познавах преди време, но това беше много, много отдавна.

Очите й се плъзват покрай него, далечни и замислени. Тя докосва нежната тъкан на пердетата, след което излиза от стаята.

Брадуел и Преша остават сами в операционната зала.

Преша се обръща с лице към него. Той я целува нежно по устните и тя усеща топлината на кожата му и лекия натиск на неговите меки и топли устни върху своите.

— Сега е твой ред да обещаеш, че няма да умреш — прошепва й той.

— Ще се постарая — отвръща Преша. Вече й се струва, че целувката е била сън. Случи ли се наистина? Или е била само плод на въображението й?

В този миг се сеща за нямата камбанка. Преша пъха ръка в джоба си и я изважда навън. После я обвива с ръце и му я подава.

— Това е подарък — казва тя. — Понякога решаваш, че разполагаш с достатъчно време, но после се оказва, че си грешал. Не е много, но искам да ти я подаря.

Той я повдига и я разтърсва. Не се чува никакъв звук. Доближава я до ухото си.

— Чувам океана — казва той.

— Ще ми се един ден да го видя — отвръща тя.

— Заслушай се — той вдига камбанката към ухото й. Тя затваря очи. През прозореца прониква неясна слънчева светлина. Преша усеща милувката й върху клепачите си. Тогава долавя някакво приглушено бучене — шума на океана?

— Наистина ли звучи така?

— Не съвсем — отвръща Брадуел. — Истинският звук на океана не може да бъде затворен в една камбанка.