Читать «Чисти» онлайн - страница 246

— Небето е едно огромно насинено око. Само една буря може да го изцери. Ел Капитан поглежда войниците. Представя си какви неща могат да му разкажат. Тук има и други хора, които навярно са били подложени на същия тормоз като жената на Ингършип. Живеят някъде тук във фермата. И едва ли разполагат с много храна, която да не е отровна. Някои от тях със сигурност умират. Той обляга ръце на поставката под прозореца, за да отнеме от тежестта на брат си. От това място се виждат само част от далечните разкривени останки на старата магистрала. Гробището на приюта трябва да е някъде наблизо. Една гръмотевична буря ги беше заварила там двамата с майка му. Отишли бяха, за да може тя да си избере парцел. Той беше отказал да влезе вътре. Останал беше да чака отвън пред портата под проливния дъжд, докато държеше ръката на Хелмут, който се боеше от светкавиците. На път за дома майка му беше казала:

— Скоро няма да ми е нужен парцел. Ще умра чак когато остарея. Какво сте увесили носове.

Но после се наложи да постъпи в приюта заради белите си дробове. Датата беше определена и изобщо не се знаеше след колко време майка им ще се върне у дома.

— Докато не се върна, ти ще командваш тук, Ел Капитан.

И от този момент нататък не беше преставал да се грижи за Хелмут. Нещо повече дори, самият той е Хелмут. А когато изпитва омраза към Хелмут, значи, мрази и себе си. Ами когато го обича? Дали изводът е същият? Истината е, че товарът на Хелмут не само го беше направил по-силен. А му беше помогнал също и да остане здраво стъпил на земята, сякаш, ако не беше брат му, Ел Капитан отдавна да се рее някъде из космоса. Хелмут усеща ребрата на брат си между коленете си, усеща сърцето на брат си, което бие точно пред неговото.

От устата му се отронват думите:

— Долу… реве ли, реве. На вятъра… се прибери.

Сърцето на брат му ще стига на всяко едно място, малко преди неговото сърце. Това е начинът, по който ще изживее живота си — сърцето на брат му, един удар време и тогава неговото сърце. Две сърца едно до друго. Едното води. А другото го следва. Сърца близнаци, свързани завинаги. Брадуел си спомня песента. Арт Уолронд, пияният физик и доверен информатор на родителите му, обичаше да я пуска в кабриолета си. Брадуел си спомня как се вози с Уолронд и с кучето, което нарича Арт на негово име, а вятърът брули лицата им. Но Уолронд е мъртъв отдавна, също както и родителите му. Уилъкс е познавал родителите му? Какво щеше да му каже за тях Ингършип, ако беше останал жив? Ще му се да знаеше. Но тази мисъл не го занимава дълго, тъй като гласът на Преша го връща обратно в настоящия момент. Преша е притиснала буза към гърдите му така, че той усеща песента през тялото си. Усеща нежната вибрация, движението на устните й, деликатните жили на шията й, гласовия апарат — този крехък инструмент, звучащ в гърлото й. В момента се заражда спомен, който ще остане завинаги запечатан върху кожата му: учестеното и леко поемане на въздух, отронването на всяка една нота, песента, която се надига от устните на Преша, и очите й, затворени за бъдещето. Да мислиш за бъдещето, е привилегия, от която би се отказал, ако не беше Преша. Ами ако наистина поведат война с Купола и спечелят? Възможно ли е да има общо бъдеще с нея? Но, разбира се, без кабриолети, кучета и детски стаи с тапети на лодчици. А нещо повече от това. Партридж трябва да се махне оттук. Това е повече, отколкото може да понесе. Майка му е мъртва. Но гласът й се е превърнал в песен, лееща се от гърлото на Преша.