Читать «Чисти» онлайн - страница 250

— Преша — обажда се нежно Брадуел. — Да се махаме оттук.

Пристъпва към кухнята, която е разрушена. Сред отломките се пръскат искри. Тя се обръща и се озовава лице в лице с Брадуел. Той я сграбчва за раменете и казва:

— Трябва да тръгваме.

Именно в този момент до слуха им достига тихо потракване, сякаш дращене на плъх. Тогава зърват слаба светлина, процеждаща се сред отломките. Чува се жужене и дрезгаво бръмчене. Сеща се за звука, който издаваше вентилаторът, заседнал на гърлото на дядо й. За един шеметен миг си представя, че той е жив и идва да я вземе.

От най-дълбоката част на отломките, където подът е хлътнал в намиращата се отдолу изба, изпълзява една малка черна метална кутия с роботизирани ръце и множество колелца. Тя си прокопава път нагоре, като чарковете й се закачват тук-там. Светлинките, които покриват горната част на кутията, примигват, след което угасват.

— Какво е това? — пита Преша.

— Мисля, че е черна кутия — отвръща Брадуел. — Изработват ги така, че да оцелеят дори при самолетна катастрофа, и съдържат запис на полета с всички допуснати грешки, за да се предотврати тяхното повтаряне.

Гредите отгоре пропукват. Брадуел прави крачка напред.

Черната кутия се дръпва назад, по-далече от него.

Започва да духа вятър.

— Къде се опитва да отиде? — пита Преша.

— Вероятно има радиокомпас.

Радиокомпас. Преша знае, че черната кутия се опитва да се върне обратно у дома — в Купола, което й напомня, че тя вече си няма дом.

Гредите пропукват, издавайки стон. Преша вдига поглед към тавана.

— Няма да издържи — казва тя.

Брадуел се стрелва напред, грабва черната кутия и я притиска към гърдите си.

После хукват навън през задната част на къщата и се хвърлят във високата трева, приземявайки се един до друг. И двамата са запъхтени.

Къщата проскърцва. Дъските й стенат и се пропукват. Тогава гредите поддават и останалата част от къщата най-сетне се сгромолясва в плътен облак от прах.

— Добре ли си? — пита я Брадуел.

Преша се пита дали няма да я целуне отново. Така ли ще живее оттук насетне — постоянно ще се чуди дали той няма да се наведе към нея?

— Ами ти?

Той кимва утвърдително.

— Нямаме друг избор — отвръща той. — Просто сме длъжни да бъдем добре.

Те са оцеляващи. Това умеят най-добре. Той се изправя и протяга ръка към нея. Тя поема ръката му, изтегляйки се нагоре.

Виждат, че другите още са в полето пред къщата. Навън е студено и дъхът им излиза на облачета пара през устата, които обаче са почти невидими заради издигащия се от къщата дим.

Брадуел държи черната кутия под мишница. Той докосва нежно лицето на Преша с опакото на ръката си, след което го обхваща с две ръце.

— Нали уж беше с нас, воден от собствения си интерес и егоистични подбуди? Преди време спомена, че имало някаква конкретна причина.

— Да, има.

— И каква е тя?

— Ти си моята егоистична причина.

— Обещай ми, че някой ден ще имаме свой дом — казва тя.

— Ще имаме — отвръща той. — Обещавам.

Преша осъзнава, че в този миг го обича така всеотдайно, защото знае, че мигът няма да продължи вечно. Но решава да повярва на обещанието му и позволява на Брадуел да я притисне към себе си. Биенето на сърцето му е също толкова неспокойно като птиците на гърба му и тя си представя как саждите ще покрият земята с нова пелена от прах, черен сняг, благословена пепел.