Читать «Чисти» онлайн - страница 247

Лайда го гали по ръката.

Той поклаща глава и се дърпа назад.

— Не — трябва да остане сам.

Той излиза от стаята и прекосява коридора. Вижда една врата. Отваря я и се озовава в комуникационната зала — цялата осветена, заета от огромен син екран и работна маса, на която има датчици, кабели, клавиатура и тонколони.

Долавя гласа на баща си, раздаващ инструкции. Хората наоколо му отговарят: „Да, сър. Да — но тогава някой му казва: — Сър, там има някого“.

— Ингършип! Най-сетне, дяволите да те вземат! — отвръща баща му.

— Той е мъртъв — изрича Партридж.

Тогава на синия фон на екрана се очертава лицето на баща му, с неговите неспокойни воднисти очи, лекото потрепване на главата и с ръце, опрени на работната маса пред него. Едната му ръка е възпалена — тъмнорозова на цвят, с люспеста, наскоро изгорена кожа. Той изглежда пребледнял и уморен. Гърдите му са леко хлътнали. Убиец.

— Партридж — започва баща му. — Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Хайде, прибери се у дома.

Партридж поклаща глава.

— При нас е съквартирантът ти Сайлъс Хейстингс, както и приятелят ти Арвин Уийд, който се оказа изключително полезен. Никога нямаше да разберем върху какво работи, ако не бяхме решили да му зададем няколко въпроса за теб. И двамата нямат търпение да те видят.

— Не! — надава вик Партридж.

Гласът на баща му преминава в напрегнат шепот:

— Това, което се случи в гората с майка ти и Седж, беше грешка. Злополука. Истинско безумие. И сега си плащаме за това. Всичко свърши.

Едва сега Партридж забелязва, че кожата на врата на баща му също е обгоряла и прилича на тънка розова мембрана. Дали кожата му не дегенерира? Дали това не е поредният симптом на болестта му, който майка му щеше да разпознае?

„Безумие ли — мисли си Партридж. — Как така си плащат? И как така всичко е свършило?“

— Освен това ви събрах заедно с твоята полусестра. Ето виждаш ли? Нещо като подарък.

Партридж едва си поема въздух. Баща му е нагласил всичко. Знаел е как ще постъпи Партридж. Манипулирал го е като кукла на конци.

— Успял си да се сдобиеш с онова, от което имаме нужда. Така ще помогнеш на много хора. Справи се добре.

— Нима не знаеш?

— Какво? — пита баща му. — Какво да знам?

— Това е само началото.

— Партридж — отвръща баща му. — Изслушай ме.

Но Партридж излиза от стаята и хуква надолу по стълбите. Отваря предната врата, слиза по стъпалата на верандата, и непонятно защо дори за самия него, се покатерва на покрива на черната кола. Изправя се и впива очи в далечината, докъдето погледът му стига. Струва му се, че това наистина е началото на нещо.