Читать «Чисти» онлайн - страница 249

Преша отваря очи и поглежда през прозореца към сивото небе. Вятърът разнася сажди наоколо и тогава тя чува гласа на Партридж, който крещи имената им.

Долавя наситената миризма на пушек. Нещо гори.

Епилог

Наблюдават обвитата в пламъци къща, застанали насред поле от угар. Тънките жици греят като пукнатини, полазили по фасадата на ярко осветената къща. Жиците се запалват една след друга. Преша предполага, че в къщата също е имало бомба и че някой в Купола я е задействал.

Пожарът се разпростира бързо и навсякъде. Извива се нагоре на мощни вълни от кълбящ се пушек и вихрушка от сажди. Прозорците избухват на парченца. Пердетата горят като факли. Изпепелена е дори окървавената кърпа, която висеше от единия от прозорците. Изгарящата жега напомня на Преша за разказите, които е чувала за Детонациите. Сякаш греят хиляди слънца.

Лайда е стиснала здраво ръката на Партридж, като че ли се бои, че може отново да избяга. Или по-скоро той стиска нейната с надеждата, че така ще останат заедно.

Брадуел и Преша наблюдават пожара, облегнати един на друг, също като двойка, която допреди миг е танцувала, но не иска да се раздели, въпреки че музиката е спряла.

Ел Капитан е откарал колата далеч от пожара. И сега двамата с Хелмут наблюдават през предното стъкло на автомобила. Войниците стоят зад колата, използвайки я като преграда срещу стелещата се навред жега. Тялото на Ингършип е в къщата. Ел Капитан беше наредил на войниците да го оставят там, където е.

— Бързо погребение! — казал беше с усмивка, въпреки че Ингършип нямаше да получи никакво погребение.

С гръб към пожара стои единствено жената на Ингършип, Илиа, която е вперила поглед в далечния хълм. Преша разглежда профила на лицето й, покрит с белези и синини. Найлоновата материя, събрала се около шията й, прилича на оръфана яка.

Трябва да тръгват, ала никой от тях не е в състояние да помръдне от мястото си. Огънят ги задържа там.

С течение на времето споменът на Преша за този ден ще избледнее. Дори вече усеща как дребните детайли се стопяват в съзнанието й — как фактите и реалността се размиват.

Накрая пожарът започва да угасва сам. Огънят тлее едва-едва. Предната част на къщата още се издига на мястото си. Вратата зее широко отворена. Преша прави няколко стъпки към верандата.

— Недей — предупреждава я Брадуел.

Но тя започва да тича. Сама не знае на какво се дължи това непреодолимо чувство на страх, че нещо е забравено, някакво усещане за загуба. Няма ли какво да бъде спасено? Тя изкачва стъпалата на един дъх и се спуска в изгорялото преддверие. Поглежда към трапезарията. Полилеят се е откъртил от тавана, пропадайки през масата. Отгоре зее голяма дупка, а под нея полилеят изглежда като поругана кралица върху почернелия си трон.

— Преша, не трябва да влизаме вътре — гласът на Брадуел идва от вратата.

Преша посяга към полилея. Тя докосва едно от покритите с пепел кристалчета. То е с форма на сълза и още пари. Започва да го върти между пръстите си, докато накрая кристалчето не се отделя от полилея. Като че ли откъсва плод от дърво. Дали го е правила като дете? Тя пуска кристалчето в джоба си.