Читать «На ръба на гроба» онлайн - страница 4

Кимнах в знак на съгласие.

— За съжаление.

Хуан въздъхна.

— Да, за съжаление. За трети пореден път. Лесно те разпознават, дори и с различен цвят на очите и косата.

Не казваше нещо, което не знаех. Улових погледа на Боунс, а изражението на лицето му красноречиво изразяваше „Нали ти казах!“.

Действително през последните месеци ситуацията за нас беше станала по-опасна. Твърде много от неживите вече знаеха, че има човек полувампир, който ги преследва, и знаеха какво да очакват.

Погледнах заловения вампир.

— Благодаря, че разкри прикритието ми.

— Исках само да те черпя едно питие — изломоти вампирът. — Не бях сигурен, че си ти, но кожата ти… изглеждаше твърде идеална, за да е човешка, независимо че дишаш. И си червенокоса, видях го, когато си вдигна ръката. Косъмчетата под мишницата ти не са руси.

Вдигнах ръка невярващо и разгледах наболите косъмчета на избръснатата си мишница. Гледах и недоумявах.

Дейв също ми хвърли един поглед.

— Той е прав. Разбира се, кой би си помислил, че хората ще проверяват мишницата ти?

— Кой наистина?

Прокарах разочаровано пръсти през изрусената си коса. Вече не ми останаха цветове за боядисване. Първо бях тъмнокоса, после брюнетка, а освен това носех цветни контактни лещи, за да заблудя мишените, но напоследък и това не помагаше.

— Хуан, подръж ги — казах и му подадох ножовете си. Като премигнах няколко пъти, извадих кафявите лещи от очите си. Ах, какво облекчение! Цяла нощ ме дразнеха.

— Може ли да ги видя? — помоли внезапно вампирът. — Чувал съм за тях, но може ли да ми ги покажеш?

Дейв го стисна по-здраво.

— Тя не е панаирна атракция.

— Не съм ли? — Въздъхнах и накарах очите ми да светнат. Сега те искряха като два изумрудени фара, точно като очите на всички вампири. Безспорно доказателство за моя смесен произход.

— Добре, започвай да говориш. Кажи ми защо да не те убия.

— Казвам се Ърни. Аз съм от семейството на Ту Чейн, а той е приятел на Боунс, така че не можеш просто така да ме убиеш.

— С приятели като теб, кой има нужда от врагове? — каза язвително Боунс, приближавайки се към мен, след като бе приключил с лечението наранените хора и им бе внушил нови спомени с вампирските си умения за контрол над ума. — Ти, кръвопиецо, я изложи на риск, като извика името й — продължи той. — Само заради това трябва да ти откъсна топките и да те накарам да ги изядеш.

При някои това би било само празна заплаха. Но не и при Боунс. Той никога не блъфираше. Очевидно репутацията му бе добре известна на Ърни. Той кръстоса крака.

— Моля те, недей. — От преговори мина към молби. — Не исках да й навредя, кълна се в Каин.

— Добре — каза Боунс хладно. — Но ако ме лъжеш, ще ти е нужен някой по-силен от създателя на всички вампири. Котенце, искам да го затворя и да го закарам в базата, докато не проверя дали наистина е от семейството на Ту Чейн.

По въпросите, свързани с работата, Боунс се обръщаше към мен, защото аз бях командирът. Обаче по въпросите от вампирско естество той бе по-старши с повече от два века.

— Разбира се. Макар че капсулата никак няма да му хареса.