Читать «Кръвно отмъщение» онлайн - страница 31

— Някога ще разбереш — каза Меркулов с непоносимо бащински тон, — че в пенсия той става още по-страшен.

С това се разделихме. Той си замина с партийната си волга, а аз се помъкнах към станция „Краснопресненска“. Макар и да седях като пън по време на разговора между големите началници, не си загубих времето. Естествено, версията за криминалните бази на КГБ намирисваше на евтина сензация и направо плачеше за първите страници на вестниците, но разработването й обещаваше немалко ярки усещания. Не че те ми липсваха, но вече ми писваше да се влача след моите аритмометри. В прекия контакт с противника компютърът рядко помага и това ми даваше известно преимущество. Така че в добро настроение си тръгнах към къщи, за да забърша балонообразната Иринка и да се отправя на тестовото изпитание у Лара Колесникова.

8.

Колата на Феликс Захарович Даниленко бе стара, жигули от първите модели, с проядено на места от ръждата купе, пукнатина на предното стъкло и дрънчащ багажник. Той я караше внимателно, но уверено — шофьорският му опит наброяваше десетилетия. В неделя, след разговора с Нина, той се запъти към Востряковското гробище, като купи цветя по пътя.

Спря на паркинга пред входа и слезе, без да бърза, огледа се по навик, машинално отбелязвайки си двамата в сивата волга, продавачката на цветя, просяците. Всички може би го наблюдаваха, и това трябваше да се има предвид.

Гробът, който търсеше, беше в дъното на гробището и той спокойно тръгна по алеята към него, мимоходом разглеждайки паметниците и четейки надписите от време на време. На няколко пъти сядаше на пейките, за да си почине и да се огледа — отдавна изработено вътрешно чувство за предпазливост. Като че ли всичко беше спокойно, но допълнителната проверка никога не бе излишна. Накрая зави от алеята по пътечката вдясно, продължи още малко сред старите гробове и се спря пред малък типов паметник със звезда. Зад оградка, която даже Феликс Захарович можеше лесно да прескочи, имаше пейка с облегалка, и след като положи цветята на гроба, Даниленко седна. Надписът на паметника гласеше: „Синюхин Егор Алексеевич. 11.08.1922 — 23.08.1991“.

Феликс Захарович седеше мълчаливо, поглеждайки паметника с някакво непонятно неодобрение, от време на време въздишаше и се оглеждаше. Клонеше към обяд, небето бе ясно, денят — приятен.

Той чу леко покашляне и се обърна. Зад него стоеше пълен човек на около петдесет години и се усмихваше насмешливо.

— Загубил си бдителност, а, Феликс?

— Как да ти кажа — отвърна Феликс Захарович. — Твоите хора ги определих още на входа. Единият използва предавател и разбрах, че вече си наблизо.

— Ще им бъде направена забележка — каза мъжът и се приближи.

Той хвърли поглед към гроба и постоя мълчаливо.

— Май бяхте близки с него? — попита той.

— Бяхме приятели — отвърна Феликс Захарович.

— Чувал съм за него — каза мъжът. — Беше легендарна личност. Как умря?

— Инфаркт.

— Да не е бил свързан с Комитета по извънредното положение?