Читать «Разказът на Прислужницата» онлайн - страница 3

Вратата на моята стая — не е „моя“, отказвам да я наричам „моя“ — не е заключена. Никога не се затваря плътно. Излизам в излъскания коридор с пътека по средата, пепеляворозова. Насочва ме като горска пътека, като килим пред кралска особа.

Пътеката извива и се спуска по главното стълбище и аз я следвам, вдигнала едната си ръка върху перилата, някога жив дървесен ствол, стругован в предишен век, излъскани до топъл блясък. Сградата е късновикторианска, дом, построен за голямо богато семейство. В коридора има стоящ часовник, който отмерва времето, после е вратата към дневната, по майчински уютна, в телесни тонове и намеци. Дневна, в която аз никога не сядам, позволено ми е само да коленича или да стоя права. В дъното на коридора, над входната врата, има ветрилообразен прозорец с витраж: червено-сини цветя.

Останало е едно огледало — на стената в коридора. Ако завъртя глава, така че белите крилца на наочниците да насочат погледа ми право към него, го виждам, докато слизам по стълбите — обло, изпъкнало стъкло като рибешко око на стената между прозорците, и аз в него като разкривена сянка, пародия, приказна фигура с червена наметка, която се спуска към миг небрежност, равнозначен на опасност. Сестра, потопена в кръв.

В основата на стълбите има поставка за чадъри и шапки от парено дърво — дълги заоблени дървени пръчки, леко извити като куки с формата на папратови клонки. В стойката има няколко чадъра: черен за Командира, син за Съпругата на Командира и един за мен, червен. Оставям червения чадър, където си е, защото съм видяла от прозореца, че навън е слънчево. Дали Съпругата на Командира е в дневната? Невинаги седи. Понякога я чувам как крачи напред-назад с тежка стъпка, после с лека, чувам и тихото потупване на бастунчето по пепеляворозовия килим.

Отминавам по коридора покрай вратата на дневната и друга към трапезарията, отварям вратата в дъното на коридора и прекосявам кухнята. Тук вече не мирише на препарат за полиране на мебели. Рита е до кухненската маса с плот от нащърбен бял емайл. Носи обичайните за една Марта дрехи: в убито зелено като хирургична престилка от миналото. Роклята ѝ е почти като моята, дълга, прикриваща, но върху нея връзва престилка и не носи белите наочници и воала. Слага воал, когато излиза, но никой не се интересува от лицето на една Марта. Ръкавите ѝ са навити до лактите, смуглите ѝ ръце са на показ. Меси хляб, мята франзелите за последно кратко размачкване, после ги оформя.

Рита ме забелязва и кимва — не знам дали за поздрав, или просто отбелязва присъствието ми, после изтрива брашнените си ръце в престилката и тършува в чекмеджето за книжката с купоните. Намръщено откъсва три и ми ги подава. Лицето ѝ би било мило, ако се усмихваше, но тя не се муси на мен — всъщност не одобрява червената рокля и онова, което означава тя. Мисли ме за заразна като болест или за лош късмет.