Читать «Разказът на Прислужницата» онлайн - страница 6

А за какво ми завижда тя?

Говори с мен само в краен случай. За нея съм жив укор. И необходимост.

За пръв път застанахме лице в лице преди пет седмици, когато ме разпределиха тук. Пазителят от предишното ми назначение ме докара до входната врата. През първите дни ни позволяват да минаваме през главния вход, но след това използваме задния. Нещата още не са установени, твърде рано е, никой не е сигурен за нашия статут. Скоро ще ни отредят или само главния вход, или само задния.

Леля Лидия твърди, че ходатайства за главния. Положението ви е почетно, така казва.

Пазителят натисна звънеца, но още преди да мине достатъчно време някой да чуе и да дойде да отвори, вратата се отвори отвътре. Явно беше чакала отзад — очаквах да ми отвори Марта, но се оказа тя с дългата си пепелявосиня рокля, няма как да я сбъркаш.

Значи ти си новата, каза. Не се отдръпна да ме пусне вътре, просто стоеше на прага, препречила пътя ми. Искаше да усетя, че не мога да вляза в къщата без нейното позволение. Напоследък има боричкане за такива дреболии.

Да, отговорих.

Остави я на верандата. Каза го на Пазителя, който носеше чантата ми. От червена изкуствена кожа, неголяма. Имах още един сак със зимната си наметка и по-плътни рокли, но той щеше да пристигне по-късно.

Пазителят остави чантата и отдаде чест. После чух зад гърба си как стъпките му се отдалечават по пътеката и как портата прищрака, и сякаш нечия закрилнически обгърнала ме ръка се отдръпна. Винаги се чувстваш самотен на прага на нов дом.

Тя изчака колата да запали и да потегли. Не я гледах в лицето, а там, където ми бе възможно със сведена глава: към понаедрялата ѝ синя талия, лявата ѝ ръка на дръжката от слонова кост на бастунчето ѝ, едрите диаманти на безименния ѝ пръст, който някога сигурно е бил красив и все още беше добре поддържан, с изпилен в плавна извивка връх на нокътя. Заприлича ми на присмехулна усмивка върху онзи пръст, сякаш ѝ се подиграваше.

Хайде, влизай, каза тя. Обърна ми гръб и закуцука по коридора. И затвори вратата.

Сама внесох червената си чанта, каквото несъмнено беше намерението ѝ, после затворих вратата. Не продумах. Леля Лидия ни научи, че не ни ли попитат нещо, най-добре да не си отваряме устата. Поставете се на тяхно място, казваше тя, като стискаше и сучеше ръце със своята напрегната и умолителна усмивка. Не им е лесно.

Ето тук, нареди Съпругата на Командира. Когато влязох в дневната, тя вече се беше настанила на креслото си, вдигнала лявото си стъпало на табуретката, върху избродирана възглавница — рози в кошница. Плетивото ѝ беше на пода до креслото със забодени вътре куки.

Застанах пред нея със скръстени ръце. И така, поде тя. Държеше цигара, която пъхна между устните си и стисна, докато пали. Стиснати, устните ѝ изглеждаха тънки, оградени от ситни вертикални бръчици, каквито показват по рекламите на козметика за устни. Запалката беше с цвят на слонова кост. Цигарите сигурно са купени на черно, помислих си и се обнадеждих. Дори сега, когато вече няма пари, търговията на черно си съществува. Винаги я има, защото винаги съществува нещо, което може да се разменя. Значи тази жена беше способна да нарушава правилата. Но какво имах аз за размяна?