Читать «Разказът на Прислужницата» онлайн

Маргарет Атууд

Разказът на Прислужницата

И видя Рахил, че тя не ражда на Иакова деца, и завидя Рахил на сестра си и рече на Иакова: дай ми деца; ако ли не, умирам.

Иаков се разгневи на Рахил и (й) рече: нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата?

Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея; нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея.

Битие 30:1-3

Що се отнася до мен, след като години наред се изтощавах със суетни, безполезни фантасмагории и накрая изоставих всяка надежда за успех, не щеш ли, ме осени това предложение…

„Скромно предложение“, Джонатан Суифт

В пустинята няма табела, на която пише: „Не вкусвай камъка“.

Суфийска поговорка

I

Нощ

Първа глава

Спяхме във физкултурен салон. Върху лакиран дървен под с начертани кръгове и линии за игрите, които някога бяха играли тук. Баскетболните кошове още си стояха по местата, но без мрежичките. Околовръст имаше балкон за зрителите и като че долавях — съвсем слабо, като фотографски послеобраз — острия мирис на пот, примесен със сладникавото ухание на дъвка и парфюм от момичетата с разкроени поли в публиката, каквито бях виждала по снимките, после с минижупи и накрая с панталони, с една обеца и щръкнала коса със зелени кичури. Сигурно бяха организирали и танцови забави — музиката още витаеше като палимпсест от нечути звуци, стил подир стил, мощни барабани най-долу, горестен вопъл, гирлянди от хартиени цветя, картонени дяволчета, въртящо се кълбо от огледални стъкълца, което сипе снежинки от светлина върху танцьорите.

В помещението витаеше застоял лъх на секс и самота, очакване на нещо безименно и безформено. Помня копнежа по нещо, което все предстоеше и никога не беше еднакво като допира на длани по телата ни там и тогава, под кръста — или навън, на паркинга, или в стаята с телевизора с изключен звук, само с образи, които пробягват по надигаща се плът.

Копнеехме за бъдещето. Откъде се бяхме сдобили с тази дарба за ненаситност? Блуждаеше във въздуха, там беше и когато се мъчехме да заспим на военните койки, подредени в редици, раздалечени колкото да не можем да си говорим. Чаршафите ни бяха бархетни, като на деца, имахме и военни одеяла, от старите, на които още пишеше САЩ. Сгъвахме спретнато дрехите си и ги подреждахме върху високи столчета в долния край на леглото. Намаляваха осветлението, но не го гасяха. Леля Сара и Леля Елизабет патрулираха с електрошокови палки, провесени на ремъци от кожените им колани.

Не носеха оръжие обаче — дори на тях не им поверяваха оръжие. Оръжието беше само за пазачите, специално избрани измежду Ангелите. Те нямаха право да влизат в сградата, ако не са повикани, а ние нямахме право да излизаме освен на разходка два пъти дневно, две по две, край футболното игрище с ограда от метална мрежа, увенчана с бодлива тел. Ангелите стояха от външната страна на мрежата с гръб към нас. Страхувахме се от тях, но изпитвахме и още нещо. Да можеха да ни погледнат! Да можехме да поговорим! Мислехме, че ще направим някаква размяна, някаква сделка, че ще изтъргуваме нещичко — все още имахме телата си. Фантасмагории.