Читать «Разказът на Прислужницата» онлайн - страница 2

Научихме се да шепнем почти беззвучно. В полумрака можехме да протягаме ръце, когато Лелите не ни наблюдаваха, и да докосваме пръсти в пустотата. Научихме се да четем по устните, извърнали глава върху възглавницата, всяка взряна в устата на другата. Така си казвахме и имената.

Алма. Джанин. Долорес. Мойра. Джун.

II

Пазаруване

Втора глава

Стол, маса, лампа. Горе, на белия таван, релефен орнамент с формата на венец, а в средата му — празно място, замазано, подобно белег на нечие лице на мястото на извадено око. Сигурно преди там е имало полилей. Махнали са всичко, на което може да се върже въже.

Прозорец, две бели пердета. Под прозореца — широк перваз за сядане с малка възглавница. Когато прозорецът е открехнат — всъщност той може само да се открехва — влиза въздух и пердетата помръдват. Мога да седя на стола или на перваза със скръстени в скута ръце и да се любувам на гледката. През прозореца влиза и слънчева светлина, пада на пода от тесни дървени летви, излъскани до блясък. Усещам мириса на препарата за полиране. На пода има килимче, овално, от сплетени парцалчета. Такива детайли са им по вкуса — народно творчество, старинна черга, изработена от безполезни остатъци от жени в свободното им време. Завръщане към традиционните ценности. Не прахосвай, за да не изпаднеш в нужда. Аз не съм прахосана. Защо тогава съм в нужда?

На стената над стола — репродукция в рамка, но без стъкло: цветя, сини ириси, акварел. Цветята все още са позволени. Дали всяка от нас има същата репродукция, същия стол и същите бели пердета? Държавна доставка?

Приемете, че все едно сте войници, казваше Леля Лидия.

Легло. Единично, средно твърд матрак, бял юрган. В леглото не се случва нищо друго — само се спи. Или не се спи. Старая се да не мисля много-много. Вече има порцион и за мисленето като за всичко останало. Много са нещата, за които е непоносимо да мислиш. Ако мислиш, вредиш на шансовете си, а аз възнамерявам да оцелея. Знам защо няма стъкло пред репродукцията на акварела със сините ириси, защо прозорецът само се открехва и защо стъклото му е нечупливо. Не се страхуват, че може да избягаме — няма да стигнем далеч. Опасяват се от другите пътища за бягство, които отваряш пред себе си, ако ти попадне острие.

И така. С изключение на тези подробности стаята може да е в колежанско общежитие или в едновремешен пансион за жени с ограничени средства. Точно такива сме сега. Средствата ни наистина са ограничени — ако изобщо разполагаме с някакви средства.

И все пак, стол, слънчева светлина, цветя — не са за пропускане. Аз съм жива, живея, дишам, протягам разперена длан навън, към слънцето. Не сме затворнички, а привилегировани особи, така казваше Леля Лидия, която много си падаше по „или… или“.

Отеква звънецът, който оповестява времето. Тук то се измерва със звънци като едно време в манастирите. И пак като в манастирите няма почти никакви огледала.

Надигам се от стола, пристъпвам на слънце с червените си обувки с равна подметка, подходящи да предпазват гръбнака, но не и за танци. Червените ръкавици са върху леглото. Вземам ги и ги нахлузвам пръст по пръст. Всичко освен крилцата около лицето ми е червено — цвета на кръвта, която ни определя. Роклята ми е дълга до глезена, разкроена, събрана в платка на гърдите, ръкавите са широки. Белите крилца на наочниците също са задължителни — пречат ни да виждаме, но и да виждат нас. Червеното не ми отива, не е моят цвят. Вземам пазарската кошница, промушвам ръка под дръжката.