Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 20

Но очите й, леко издължени, много големи, се бяха вторачили в мен със страх.

Едната й ръка бе повдигната под воала и ми се стори, че връхчето на пръста й срамежливо бе пъхнато между зъбите.

Махнах й да влезе.

Тя за малко не побягна.

Аз застинах. Измина минута. Постепенно тя изглежда събра кураж и влезе в стаята. В лявата си ръка носеше два музикални инструмента.

Тя свенливо приближи възглавниците по средата на стаята. Сега я виждах по-добре. Кожата й бе млечно бяла. Не виждах лицето й заради воала, но очите й, които бе свела надолу и само от време на време стрелваше напред, бяха красиви.

Остави единия инструмент — беше към осемнайсет инча в диаметър и приличаше на тамбура.

Грациозно се отпусна върху една възглавница, с кръстосани крака. Сложи другия инструмент в скута си. Това беше нещо като лютня с дълъг калъф, с три струни и ключове.

— Господарю — тя така шепнеше, че едва я чувах, — ще нея с твое позволение и по твоя заповед.

Махнах господарски с ръка.

— Пей!

Тя се сви и аз осъзнах, че съм го казал прекалено високо.

Бе свела поглед. Настрои лютнята. Започна да свири, без да пее. НЕВЕРОЯТНО ХУБАВО! Турската народна музика е много ориенталска и завършва с неопределен ритъм, и по принцип не ми харесва. Но ръцете й бяха толкова сръчни и свиреше с такова съвършенство, че стаята сякаш се пренесе в някакъв вълшебен свят. Какъв невероятен музикант!

Последният акорд заглъхна. Страхувах се да ръкопляскам. Тя ме гледаше толкова срамежливо изпод вежди, че сигурно си мислеше, че е била прекаледно смела.

След това прошепна:

— Тук няма никакви камери, нали?

Стреснах се. Но веднага си дадох сметка защо пита. Примитивните турци вярват, че ако запишеш гласа им, ще го изгубят. Това безспорно доказваше, че тя наистина е само една скитница от пустинята Каракум, диво същество.

Казах:

— Не, не. Разбира се, че няма.

Но тя стана, движенията й чиста поезия, и обиколи стаята, надничайки зад различните предмети, за да се увери със собствени очи. Върна се и седна. Взе лютнята.

— Не бях достатъчно смела, за да пея, но сега ще го сторя.

Извири няколко акорда и запя:

„Тя се извиси като луната в прегръдките на небето, отвори устни да вкуси росата, и после отиде до слънцето! Бързо побягна! Обгорена от лъчите на твоя пламтеж!“

Бях в транс! Гласът и бе плътен и нисък, чувствен, мамещ! Говореше с тюркменски акцент, който лесно се познава, макар че си е турски. Говорят го в цяла Русия, почти без изменения. Гласът й ме караше да настръхвам. Пулсът ми препускаше.

За мое разочарование тя остави настрана лютнята. С наведена глава и поглед, вперен в земята, тя прошепна:

— Господарю, с твое разрешение и по твоя заповед, ще танцувам.

— Танцувай! — с готовност разреших и заповядах аз.

Пак го бях казал много високо. Уплаши се. Но почти веднага след това взе тамбурата. Това не беше обичайно. Обикновено турските танцьорки използват кастанети на пръстите. Но това беше турски барабан.

Тя се изправи толкова ефирно и леко, та дори не разбрах, че е станала.