Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 22

На следващия ден бях като замаян. Мислех само за Утанч. Но мислите ми не бяха много ясни и подредени. Хрумнаха ми хиляди идеи как да привлека вниманието й и да се реванширам за уплахата, но отхвърлих всичко.

В оградата на личната й градина имаше малка дупка и аз прекарах цял следобед свит там, жадуващ да я зърна.

В късния следобед, когато захладня, тя се показа от вратата откъм градината. Беше облечена в бродирано наметало. Лицето й не бе забулено — не предполагаше, че я наблюдават. Беше толкова красива, че дъхът ми спря. Походката й, толкова лека, толкова спокойна, бе самата поезия.

Прибра се в стаята си.

През нощта напразно чаках в салона. Момчето не дойде да ме предупреди. Тя не се появи.

Бях неотлъчно там през цялата нощ, вслушвах се и в най-малките шумове.

Изтощен, заспах и сънувах ужасни кошмари, че тя е само сън.

Събудих се на следващия ден около обед. Не закусих почти нищо. Разходих се из двора. Влязох и опитах да се позанимавам с нещо, но беше невъзможно.

Към три пак излязох навън.

Гласове!

Идваха от нейната градина!

Бързо се промуших в малката дупка и надникнах.

Тя седеше в градината!

Не беше забулена. Изглеждаше страхотно. Беше облечена с друго наметало, но то се бе разтворило по невнимание. Отдолу се показваха сутиен и стегнати бикини. Краката и стомахът й бяха голи.

Очите ми до такава степен бяха залепнали като магнити за нея, че не забелязах двете момчета. Бяха седнали на тревата в краката й. Носеха къси броди-рани елечета и панталони. Блестяха от чистота. И двамата държаха на коленете си по една малка сребърна чаша.

Тя каза нещо, което не разбрах, но двамата се засмяха. Усмихната, тя безгрижно се облегна назад и се показа още от корема и вътрешната страна на едното бедро. Пресегна се. Наблизо имаше сребърен чайник и още една сребърна чаша върху сребърен поднос.

Тя грациозно взе чашата в едната тънка ръчица и чайника — в другата. Наля от чайника в чашата. След това се наведе и наля в двете чаши на коленете на момчетата.

Малко чаено парти! Колко очарователно!

Тя вдигна чаша, момчетата вдигнаха своите.

Тя каза нещо, което на турски значеше „За ваше здраве“.

Всички отпиха.

Чаят сшурно беше ужасно горещ и силен. Двете момчета изпиха чашите си, отвориха усти и се закашляха. Но като видяха как тя отпива на малки глътки от своя, се засмяха.

А сега — каза Утанк с плътния си мелодичен нас, — да минем към следващата приказка.

Двете момчета се размърдаха от удоволствие и с приближиха още по-плътно до нея, гледайки я с обожание. Колко е сладка — разказва им приказки. Утанч разпери ръце и се облегна на пейката.

— Тази приказка се казва „Златокъдра и тримата комисари“.

Тя се настани по-удобно.

— Имало едно време едно малко красиво момиче на име Златокъдра. Това означава, че имала коси с цвят на злато. И така, тя обикаляла насам-натам из горите и все си навличала разни бели. Пъхала си носа навсякъде. Един ден отишла до една колиба, разбила ключалката и нахълтала в чужда собственост без разрешение.

Златокъдра имала ужасен апетит, защото родителите й били капиталисти, и както обикновено решила, че умира от глад. На масата имало три чинии с каша. И тъй, тя решила, че това е колибата на някой работник и спокойно може да я експлоатира.