Читать «С огън и меч» онлайн - страница 8
Генрик Сенкевич
— Погледни, ваша милост. Препоръчвам ти не богатството на тоя пръстен, а други негови качества. Още на младини, когато бях пленник у неверниците, го получих от един поклонник, който се връщаше от Светата земя. В него има прах от Божи гроб. Такъв дар не може да бъде пренебрегнат дори ако иде от осъдени ръце. Ти, ваша милост, си млад човек и войник, а щом дори близката до гроба старост не знае какво може да й се случи преди последния й час, какво остава за младостта, която има пред себе си дълги години и трябва да очаква повече приключения. Тоя пръстен ще те предпази от зло и ще те защити, когато дойде съдният ден, а аз ти казвам, че тоя ден вече иде през Дивите поля.
Настана кратка тишина; чуваше се само пращенето на пламъка и пръхтенето на конете.
От далечните тръстики долиташе жално виене на вълци. Внезапно Абданк повтори още веднъж, сякаш на себе си:
— Съдният ден вече иде през Дивите поля, а когато дойде — задивиться всій свит Божий…
Поручикът прие пръстена машинално, толкова беше смаян от думите на тоя странен мъж.
А той се загледа в степния тъмен простор.
После се обърна бавно и възседна коня. Молойците му вече чакаха в подножието на хълма.
— На път! На път!… Остани със здраве, приятелю воин! — каза той на поручика. — Времената сега са такива, че брат на брата си не вярва, затова и ти не знаеш кого си спасил, аз не ти казах презимето си.
— Значи ти, ваша милост, не си Абданк?
— Това е моят герб…
— А името?
— Богдан Зинови Хмелницки.
Като каза това, той се спусна с коня си от възвишението и молойците се понесоха след него. Скоро мъглата и нощта ги скриха. Едва като изминаха стотина метра, вятърът донесе откъм тях думите на казашка песен:
Гласовете затихнаха бавно, после се сляха с повея, който шумеше из тръстиките.
Втора глава
Пристигнал на другия ден в Чигирин, пан Скшетуски спря в града в дома на княз Йереми, където щеше да остане няколко дена, за да даде на хората и конете да си отдъхнат след дългото пътуване от Крим, което бяха принудени да извършат по суша, защото поради прииждането на Днепър и бързото му течение през тая зима никаква ладия не можеше да плава срещу течението. Самият Скшетуски също почина малко, а после отиде при пан Зачвилиховски, бивш държавен комисар, добър войник, който не служеше при княза, но беше негов довереник и приятел. Поручикът желаеше да го попита дали няма някакви нареждания за него от Лубни. Но князът не беше поръчал нищо особено; само бе наредил на Скшетуски, в случай че отговорът на хана е благоприятен, да се движи бавно, та хората и конете да се чувстват добре. А с хана князът имаше следния въпрос: искаше да бъдат наказани няколко татарски мурзи, които самоволно пуснали в задднепърските му владения свои войски и които впрочем той сам строго наказал. Ханът наистина бе дал благоприятен отговор: беше обещал през април да изпрати специален човек да накаже непослушните, а в желанието си да спечели симпатиите на един толкова прославен воин като княза му бе изпратил чрез Скшетуски един рядко хубав кон и самурен калпак. Изпълнил с голяма чест мисията си, която вече сама по себе си беше доказателство за особеното благоволение на княза към него, пан Скшетуски беше много доволен, че са му разрешили да постои в Чигирин и не му заповядват да бърза със завръщането си. Обаче старият Зачвилиховски беше твърде загрижен от това, което от някое време ставаше в Чигирин. Тогава двамата отидоха заедно у Допул, влах, който държеше в града странноприемница и механа, и там, въпреки че още беше ранен час, намериха много шляхтичи, понеже беше пазарен ден, а и се случи, че тоя ден в Чигирин спря добитък, каран за стана на коронните войски, и затова в града се бяха струпали много хора. А шляхтата обикновено се събираше на пазарния площад, в така наречения Дзвонецки кът, у Допул. Там имаше и арендатори при магнатите Конецполски, и чигирински чиновници, и собственици на земи в околността, които се ползваха с привилегии, заседнала и от никого независима шляхта, после, чиновници в кралски имоти, няколко казашки старейшини и по-незначителни шляхтичета, които се издържаха или като служители, или от собствено стопанство.
