Читать «С огън и меч» онлайн - страница 6

— Дано се върнем благополучно вкъщи! — каза пан Скшетуски.

— Ти връщаш ли се, ваша милост? А откъде, ако мога да попитам? — попита Абданк.

— Отдалеко, от Крим.

— А какво си правил там, ваша милост? С пари за откуп ли си ходил?

— Не, ваша милост полковник. Ходих при самия хан. Абданк любопитно наостри ухо.

— Охо, хубави връзки си си създал, ваша милост! А защо ходи при хана?

— С писмо от негово височество княз Йереми.

— Значи като пратеник, ваша милост! И какво пише негово височество князът на хана?

Поручикът изгледа изпитателно събеседника си.

— Ваша милост полковник — каза той, — ти се взира в очите на негодниците, които ти бяха сложили примка на шията — това си е твоя работа. Но какво князът е писал на хана не е нито твоя, нито моя работа, а само на тях двамата.

— Чудех се преди малко — отвърна хитро Абданк, — че негово височество князът е изпратил толкова млад пратеник при хана, но след отговора на ваша милост вече не се удивлявам, защото виждам, че си млад на години, но стар по експериенция и разум.

Поручикът прие с удоволствие ласкателните думи, само засука мустак и попита:

— Но я ми кажи, ваша милост, какво правиш край Омелник и как си попаднал тук сам?

— Не съм сам, но оставих хората си по пътя, а отивам в Кудак при пан Гроджицки, който там е началник на гарнизона и при когото великият хетман ме изпраща с писма.

— Но защо не с ладия, по вода?

— Така ми се заповяда и аз не мога да не изпълня заповедта.

— Странно, че хетманът е издал такъв ординанс, защото ето че тъкмо в степта ваша милост попадна в такива тежки перипетии, които сигурно щеше да избегнеш, ако беше пътувал по вода.

— Сега в степите е спокойно, ваша милост, не от днес ги познавам, а това, което ме сполетя, е човешка злоба и invidia.

— Та кой се е заял така с ваша милост?

— То е дълга история, ваша милост. Това е лош съсед, който съсипа имота ми, от земята ми ме гони, сина ми преби и ето, ти видя, ваша милост, и тук дебнеше за главата ми.

— Но ти, ваша милост, не носиш ли сабя на кръста?

По юнашкото лице на Абданк блесна омраза, очите му заискриха мрачно и той отговори бавно, натъртено:

— Нося и дано ми помогне Бог, защото вече няма да търся другаде помощ против враговете си.

Поручикът поиска да каже нещо, но внезапно в степта се чу конски тропот или по-скоро шляпане на конски копита по размекнатата трева.

И веднага един от хората на поручика, който беше на стража, дотърча с вест, че някакви хора се приближават.

— Навярно моите — рече Абданк, — които останаха малко зад Ташмин. Аз им бях обещал да ги чакам тук, без да допускам, че ще бъда нападнат.

След малко групата конници обгради хълма в полукръг. В светлината на огъня се показаха конски глави с отворени ноздри, които пръхтяха от умора, а над тях наведените глави на конниците, които засланяха с ръце очите си от блясъка и гледаха втренчено в светлината.

— Хей, хора, кои сте вие? — попита Абданк.

— Раби Божии! — отговориха гласовете от тъмнината.