Читать «С огън и меч» онлайн

Първа глава

Дивна беше 1647 година, през която разни знамения по небето и земята предвещаваха какви ли не беди и необикновени събития.

Тогавашни летописци отбелязват, че от пролетта скакалци в невиждани количества се изроили от Дивите поля и унищожили посевите и тревата, което било предзнаменование за татарски нашествия. През лятото се случило голямо слънчево затъмнение, а скоро след това на небето се появила комета. Във Варшава пък били виждали над града гроб и огнен кръст в облаците; и хората се отдавали на пост и раздавали милостиня, защото някои твърдели, че мор ще сполети страната и ще изтреби човешкия род. Най-сетне настъпила такава мека зима, каквато не помнели и най-старите хора. В южните воеводства ледове изобщо не сковали реките, които, подхранвани от топящите се всяка сутрин снегове, излезли от коритата си и изпозалели бреговете. Валели чести дъждове. Степта се размекнала и се превърнала в огромно блато, а слънцето по обед греело толкова силно, че — о, чудо на чудесата! — в Брацлавското воеводство и в Дивите поля зеленина покрила степта и нивята още в средата на декември. Пчелите в кошерите почнали да се роят и бръмчат, добитъкът ревял из дворовете. И когато редът в природата изглеждал по тоя начин обърнат с краката нагоре, всички в Рус в очакване на необикновени събития обръщали неспокойната си мисъл и очи най-вече към Дивите поля, откъдето по-лесно, отколкото отвсякъде другаде, би могла да се яви опасност. Обаче по тия поля не е ставало нищо необикновено и не е имало никакви други борби и сблъсквания, освен ония, които обикновено се случвали там и за които знаели само орлите, ястребите, гарваните и дивите зверове. Защото такива са си били Дивите поля. Като се отива на юг, последните следи от уседнал живот свършвали недалеко зад Чигирин откъм Днепър, а откъм Днестър — недалеко зад Уман, оттам нататък чак до лиманите и морето — степ и степ, обхваната от двете реки като в рамка. В завоя на Днепър, в Низ, зад праговете още кипял казашки живот, но в самите Диви поля не живеел никой и навярно само по бреговете имало тук-таме „полянки“ като острови сред море. Земята принадлежала номинално на Жечпосполита, но била пустинна и Жечпосполита позволявала на татарите да я използват за пасище; казаците обаче често се противопоставяли и това пасище бивало едновременно и бойно поле.

Никой не е преброил и никой не е запомнил колко битки са станали там и колко хора са паднали. Виждали това само орлите, ястребите и гарваните, а който отдалеко дочувал шум от криле и гракане, който съзирал птици да се въртят над едно и също място, знаел, че там лежат непогребани трупове или кости… Във високата трева устройвали лов на хора като на вълци или на диви кози. Ловувал, който искал. Преследваният от закона човек намирал убежище в дивите степи, пастирът с оръжие пазел стадото си, рицарят там търсел приключения, а разбойникът — плячка. Казак — татарина, татарин — казака. Случвало се цели дружини да бранят стадата от тълпите нападатели. Степта била едновременно пуста и пълна, тиха и страшна, спокойна и на всяка крачка със засади, дива поради дивите поля, но и поради дивите души.