Читать «С огън и меч» онлайн - страница 7

— Да, това са моите молойци — повтори Абданк, като се обърна към поручика. — Здравейте! Здравейте!

Някои слязоха от конете и се приближиха до огъня.

— А ние бързахме, бързахме, батко. Что с тобою?

— Устроиха ми засада. Хведко, измамникът му с измамник, знаел мястото и вече чакаше тук с други. Трябва да е тръгнал доста преди мене. С примка ме хванаха!

— Спаси Бих! Спаси Бих! А какво е това ляхче при тебе?

При тия думи поглеждаха странно към пан Скшетуски и другарите му.

— Те са добри момци — рече Абданк. — Слава Богу, жив и здрав съм. Веднага тръгваме.

— Слава Богу! Ние сме готови.

Новодошлите започнаха да греят ръцете си на огъня, защото нощта беше студена, макар и хубава. Те бяха около четирийсет души, едри и добре въоръжени. Съвсем не приличаха на регестрови казаци, което доста много учуди пан Скшетуски особено защото бяха значителна група. Всичко това се стори на поручика много подозрително. Ако великият хетман пращаше негова милост пан Абданк в Кудак, щеше да му даде охрана от регестрови войници, а и защо ще го кара да пътува от Чигирин през степта, а не по вода? Това налагаше да се мине през всички реки, които текат през Дивите поля към Днепър, а то можеше само да забави пътуването му. По-скоро изглеждаше, че негова милост пан Абданк иска да избегне Кудак.

Но и самата личност на пан Абданк правеше силно впечатление на младия поручик. Той веднага забеляза, че казаците, които се държаха доста фамилиарно със своите полковници, го обграждаха с необикновена почит като истински хетман. Той трябва да беше някакъв рицар от висок ранг и това още повече удивляваше пан Скшетуски, защото поручикът познаваше Украйна и от двете страни на Днепър, но нищо не беше чувал за този преславен Абданк. При това в лицето на тоя мъж имаше нещо особено — някаква спотаена сила лъхаше от него като горещина от пламък, някаква непоколебима воля, която даваше да се разбере, че тоя човек няма да се спре пред никого и нищо. Също такава воля изразяваше и лицето на княз Йереми Вишньовецки, но това, което у княза беше вроден дар на природата, присъщо на високия му произход и властта, правеше силно впечатление у тоя човек с неизвестно име, залутан в глухата степ.

Пан Скшетуски дълго мисли. В главата му се въртеше предположение, че това може да е или някакъв голям политически престъпник, който, преследван от закона, се е скрил в Дивите поля, или главатар на разбойническа банда; но последното беше малко вероятно. И облеклото, и говорът на човека показваха нещо друго. Затова поручикът съвсем не знаеше как да се държи, само беше нащрек, а в това време Абданк заповяда да му дадат коня.

— Ваша милост поручик — каза той, — чака ни път и нямаме време. Затова позволи ми още веднъж да поблагодаря за спасяването ми. Дано Бог ми даде възможност да ти се отплатя с равна услуга.

— Не знаех кого спасявам, затова не съм заслужил благодарност.

— Твоята модестия е равна на храбростта ти и тя говори това. И така, приеми от мене тоя пръстен.

Поручикът се намръщи и отстъпи крачка назад, като измерваше с очи Абданк, а той продължаваше да говори с почти бащинска сериозност в гласа и държанието си: