Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 6

Тя вдигна ръце, покрити до лактите в тиня, и рече с едва прикрита усмивка:

— Ти си луд! Цялото ми лице е нахапано от комари, а косата ми е залепнала за черепа като мокра хартия — и се почеса по брадичката, оставяйки кална диря.

— Така си още по-чаровна.

— Лъжец!

Въпреки театралното отвращение, изписано на лицето й, Сам знаеше, че като партньор жена му няма равна. Щом си наумеше да постигне нещо, никоя несгода не можеше да я отклони от целта.

— Е, трябва да призная, че и ти изглеждаш доста елегантно — добави тя.

Сам побутна смачканата си панамена шапка, после се залови отново за работа. Опитваше се да свали калта от парче дърво, което се надяваше да е част от сандък.

През изминалите три дни двамата газеха из блатото в търсене на доказателство, че не са тръгнали за зелен хайвер. Всъщност нито един от двамата не беше против този вариант — в лова на съкровища той е неизбежен — но винаги беше по-добре накрая да не останеш с празни ръце.

В този случай бяха тръгнали по следите на една неясна легенда. Макар да се говореше, че наблизо в Чесапийк и Делауеър има близо четири хиляди потънали кораба, съкровището, което Сам и Реми търсеха, беше някъде на сушата. Месец по-рано Тед Фробишър, колега търсач на съкровища, който неотдавна се оттегли от занаята, за да съсредоточи усилията си върху антикварния си магазин в Принсес Ан, им изпрати интригуваща брошка.

Накитът имаше форма на круша и беше изработен от злато и нефрит. Твърдеше се, че принадлежал на местна жена на име Хенриета Бронсън, една от първите жертви на разбойничката Марта „Пати“ (известна още като Лукреция) Канън.

Според легендата Марта Канън била груба, безскрупулна жена, която през двайсетте години на деветнайсети век не само вършеела с бандата си по границата между Делауеър и Мериленд, грабейки и убивайки бедни и богати наред, но и управлявала хан в тогавашния Джонсънс Корнър, днешен Рилайънс.

Канън примамвала пътниците в хана си, хранела ги и ги развличала, а след като заспели, ги убивала. Взимала всичко ценно и натиквала труповете в избата, където ги трупала като дърва, докато не съберяла достатъчно, че да си струва извозването с каруца до близката гора и погребването им в обща яма. Колкото и ужасяващо да звучи това, тепърва щяла да извърши най-потресаващите си, според мнозина, престъпления.

Канън изградила това, което по-късно много местни историци щели да нарекат „обратна подземна железница“. Тя отвличала освободени роби от Юга, затваряла ги в множеството тайни стаички на хана и импровизираната му тъмница, след което през нощта ги отвеждала до Канън Фери и ги продавала. Робите били товарени на кораби и откарвани по река Нантикоук до пазарите на роби в Джорджия.

През 1829 г., докато орял в една от фермите на Канън, работник попаднал на няколко полуразложени тела. Канън била обвинена в четири убийства, обявили я за виновна и я осъдили. Четири години по-късно умряла в килията си, най-вероятно се отровила с арсеник.

През следващите години престъпленията и смъртта на Канън се превърнали в легенда, варирайки от твърдението, че е избягала от затвора и продължила да убива и граби до стогодишната си възраст, до разкази за призрака й, който още бродел из полуостров Делмавра, причаквайки нищо неподозиращи туристи. Това, което почти никой не оспорвал било, че плячката на Канън — от която тя била похарчила само малка част — така и не била открита. Според оценките днешната стойност би трябвало да бъде някъде между сто и четиристотин хиляди долара.