Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 8

Наведен над зеленясалата тиня Сам опипваше с пръсти дървото под водата, докато не докосна нещо метално… нещо U-образно.

Катинар, помисли той, а в ума му запрепускаха образи на древни инкрустирани ключалки.

— Намерих нещо — обяви той.

Реми се обърна към него, отпуснала калните си ръце до тялото.

— Ха! — възкликна Сам, като извади предмета. Докато калта се стичаше от него и капеше обратно във водата, той видя проблясването на ръжда и сребро, после релефни букви…

— Е? — Гласът на Реми беше пълен със скептицизъм. Беше свикнала с понякога преждевременните вълнения на мъжа си.

— Открих, скъпа, забележителен катинар, изработка някъде около 1970-та, заедно с… — Той извади и парчето дърво, на което беше закачен катинарът, — стар дирек от врата.

Сам ги хвърли обратно във водата и се изправи със стон.

Реми се усмихна.

— Храбрият ми иманяр! Е, все е повече от това, което аз намерих досега.

Сам погледна часовника си — прекрасен „Таймекс Експедишън“, който носеше само по време на експедиции.

— Шест часът е. Да приключваме за днес, а?

Реми свали малко кал от лакътя си и се усмихна широко.

— Мислех си, че никога няма да го кажеш.

Двамата събраха раниците си и тръгнаха към скифа, който бяха вързали на петстотин метра за дънера на един кипарис. Сам отвърза лодката и я тласна навътре, нагазил до кръста във вода, докато Реми дърпаше въжето на стартера. Моторът изръмжа и Сам скочи вътре.

Реми завъртя носа към канала и лодката забръмча срещу течението. Най-близкият град, където беше базата им, беше Сноу Хил, на три мили нагоре по река Покомоук. Квартирата, която си избраха, предлагаше учудващо добри вина и крем супа от раци, която предната вечер прати Реми на седмото кулинарно небе.

Возеха се мълчаливо, унесени от тихата песен на мотора и загледани в небето над себе си. Изведнъж Сам се обърна и впери поглед някъде вдясно, после каза:

— Реми, намали!

Тя го послуша.

— Какво има?

Той грабна бинокъла от раницата и го вдигна до очите си. На петдесетина метра в листака на брега се виждаше пролука: още един ръкав след дузината, които вече бяха видели. Входът му беше затрупан от клони след бурята.

— Какво виждаш?

— Нещо… не знам — измърмори той. — Стори ми се, че виждам някакво очертание, което ми изглеждаше неестествено. Можеш ли да ни закараш дотам?

Тя завъртя румпела и насочи скифа към протока.

— Сам, не ти ли се привижда? Пил ли си достатъчно вода днес?

Той кимна, без да сваля очи от протока.

— Повече от достатъчно.

Скифът заби нос в купчина клони. Протокът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше: към петнайсетина метра. Сам върза лодката за един от по-големите дънери, после прекрачи през борда и скочи във водата.

— Сам, какви ги вършиш?

— Веднага се връщам. Ти стой тук.

— Ама разбира се!

Преди да каже още нещо, Сам си пое дълбоко въздух, гмурна се под водата и изчезна. Двайсет секунди по-късно Реми чу плискане на вода от другата страна на клонака и Сам, който си поемаше дълбоко въздух.