Читать «Златото на Спарта» онлайн
Клайв Касслер
Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта
Благодарности
Благодарим на всички тези хора, които ни помогнаха любезно с професионални съвети:
Ивон Родони Берджеро от Станфордското дружество на Американския институт по археология, Мартин Бърк, Кристин Б. Кокръл от „Станфорд Юнивърсити Прес“, К. Крис Хърст от Секцията по археология на about.com.
На д-р Патрик Хънт, директор на Станфордския проект за алпийска археология, 1994–2009, и експедиция „Ханибал“ на „Нешънъл Джиографик“ 2007–2008, Станфордски университет; на Том Илиф, преподавател по морска биология, Тексаски университет; на д-р Д. П. Лайл, на Кейти Макмейхън, библиотека „Нюбъри“, Чикаго; на Конел Монет и Ерик Рос, университет „Ал Акхвайн“, Ифран, Мароко; на Джо Ступ; на Стивън Томс; на Тим Вандергрифт, специалист по вината и мениджър в „Уайнекспърт лимитид“.
И накрая, но съвсем не по значение, благодарим на Джанет за предложенията и проницателността.
Пролог
Внезапно духна силен вятър и посипа сняг в краката на коня. Животното изпръхтя неспокойно и направи крачка встрани от пътеката, но ездачът изцъка с език и го успокои. Наполеон Бонапарт, императорът на Франция, загърна яката на шинела си и присви очи срещу виелицата. На изток се мержелееше назъбеният петхилядиметров силует на Монблан.
Императорът се приведе напред и погали коня по шията.
— И по-лошо си виждал, Стири, стари приятелю.
Стири, арабският кон, който Наполеон доведе от похода си в Египет преди две години, беше превъзходен боен кон, но студът и снегът определено не му понасяха. Той беше роден и израсъл в пустинята и беше свикнал да гази в пясък, а не в сняг.
Наполеон се обърна и направи знак на камериера си Констан, който стоеше на няколко крачки назад и държеше мулетата. Зад него на километри напред по виещия се път се точеше върволица от хора. Четирийсетте хиляди войници от резервната армия на Наполеон вървяха към прохода със своите коне, мулета и сандъци.
Констан развърза едното муле и забърза напред. Наполеон му подаде юздите на Стири, слезе от коня и нагази в дълбокия до колене сняг.
— Да му дадем малко почивка, а? — каза императорът. — Мисля, че тази подкова пак го тормози.
— Ще се погрижа, генерале.
У дома Наполеон предпочиташе титлата „първи консул“, а на поход — „генерал“. Императорът пое въздух с пълни гърди, намести синята си униформа и впери поглед в гранитните върхове, които се извисяваха над тях.
— Прекрасен ден, не мислиш ли, Констан?
— Щом казвате, генерале — измърмори камериерът.
Наполеон се усмихна. Констан беше с него от много години и беше от малцината му подчинени, на които беше разрешена малка доза сарказъм. Пък и беше старец, помисли Наполеон и го побиха хладни тръпки.
Бонапарт беше среден на ръст, със здрава шия и широки рамене. Орловият му нос стърчеше над твърдата уста и квадратната брадичка, а сивите му проницателни очи мигом анализираха всичко, което се изпречеше пред тях.
— Някакви вести от Лоран?
