Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 4

Продължиха да яздят още четири часа, следвайки змийските извивки на долината, спускаща се към подножието на планината. Не след дълго навлязоха в тясна клисура от назъбени сиви гранити, прорязани от лед. Водачът отново даде знак да спрат и слезе от коня. Този път Лоран го последва, Наполеон също.

— Тук ли? — огледа се генералът.

— Тук — усмихна се дяволито дивизионният генерал, като откачи две маслени лампи от седлото. — Последвайте ме, ако обичате.

Тръгнаха надолу по пътеката, подминавайки шестте коня пред тях, докато ездачите стояха мирно пред генерала си. Наполеон кимна тържествено на всеки поотделно, а когато стигна до края на колоната, двамата с Лоран спряха. След няколко минути водачът се появи иззад една скала отляво и се приближи към тях.

— Може би помните сержант Пелетие, генерале.

— Разбира се — потвърди Наполеон. — На ваше разположение съм, Пелетие. Водете ме.

Пелетие козирува, грабна намотаното въже от седлото си и тръгна по пъртината, която току-що бе прокарал през стигащите до гърдите им преспи. Озоваха се в подножието на гранитната стена, тръгнаха успоредно на нея и след още петдесетина метра спряха пред една правоъгълна ниша.

— Чудно местенце, Лоран. Какво гледам?

Лоран кимна на Пелетие, който вдигна мускета високо над главата си и замахна с приклада срещу скалата. Вместо дървото да се сцепи от удара, се чу пукането на лед. Пелетие замахна още четири пъти, докато не зейна отвесна цепнатина, три педи широка и почти един човешки бой висока.

Наполеон надникна вътре, но не видя нищо в тъмнината.

— Предполагаме, че през лятото входът е закрит от храсти и увивни растения, а през зимата го покриват преспи — обясни Лоран. — Подозирам, че някъде вътре има източник на влага. Това обяснява тънката ледена завеса, която, както по всички личи, се образува всяка нощ.

— Интересно… А кой го намери?

— Аз, генерале — обади се Пелетие. — Бяхме спрели конете да си отдъхнат, а аз трябваше… имах нужда да…

— Разбирам, сержант, продължавайте.

— Ами явно съм се отдалечил повечко. Когато свърших, се облегнах на стената и ледът зад гърба ми се пропука. Направих няколко крачки навътре, без да очаквам нещо особено, докато не видях… всъщност вижте сам, генерале.

— Ти влизал ли си? — обърна се Наполеон към Лоран.

— Да, генерале. Аз и сержант Пелетие. Никой друг.

— Много добре, Лоран. След вас.

Навлязоха в скален тунел, дълъг около пет-шест метра. Постепенно тунелът се стесняваше и ги принуди да вървят приведени. Изведнъж пред очите им се откри пещерата. Лоран и Пелетие отстъпиха встрани, за да може Наполеон да мине пред тях, и вдигнаха лампите си, които хвърляха жълти отблясъци по стените.

Пещерата с размери приблизително петнайсет на двайсет метра приличаше на леден дворец. Стените и подът бяха покрити с лед, на места дебел повече от метър, а на други толкова тънък, че Наполеон виждаше тъмната сива скала отдолу. От тавана висяха лъщящи сталактити, които докосваха издигащите се от пода сталагмити, образувайки ледени скулптури, напомнящи на пясъчни часовници. За разлика от гладкия под, ледът по тавана беше груб и отразяваше светлината като осеяно със звезди небе. Някъде дълбоко в пещерата се чуваше звук от капеща вода и едва доловимо свирене на вятър.