Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 22

— Ти отвори вратата и…? — подкани го Реми.

— Отворих вратата и той влетя вътре, блъсна ме на пода и тикна пистолета в лицето ми. Започна да ми задава въпроси, да крещи…

— За какво?

— За някакво парче стъкло. Нищо особено, дъно от винена бутилка. Искаше да знае къде е и аз му казах. Тогава ми върза ръцете с тиксо, влезе в магазина и разтършува навсякъде. Изпотроши сума неща, после се върна с парчето и ме заразпитва къде съм го намерил.

— А ти къде го намери?

— Не помня. Наистина! Някъде по Покомоук, на юг от Сноу Хил. Бях за риба и…

— Ти ходиш за риба? — учуди се Сам. — От кога?

— Винаги съм ходил, идиот такъв! Да не мислиш, че по цял ден седя в магазина и лъскам чинии и дрънкулки? Та както казвах, бях за риба и закачих някакъв ботуш. Стар кожен ботуш, а парчето беше вътре в него.

— Ботушът още ли е у теб?

— Аз да не съм вехтошар? Не, разбира се, хвърлих го обратно! Беше стар изгнил ботуш, Сам.

Сам вдигна ръце в знак за помирение.

— Добре, добре, продължавай. Започна да те разпитва и…?

— Телефонът иззвъня.

— Това бях аз.

— Той ме попита дали очаквам някого и аз казах да, мислейки, че това ще го накара да си тръгне. Само че не. Повлече ме към колата и ме откара на онова място, каквото и да беше то. Това е. Останалото ви е известно.

— Било е у него — измърмори Сам. — Трябваше да го претърся.

— Колко пъти да ти казвам, Сам? Парчето не беше нищо особено. Нямаше никакъв етикет, никакъв надпис — само някакъв странен символ.

— Какъв символ?

— Не помня. Има снимка на сайта ми. Бях я публикувал, в случай че някой знае какво е.

— Реми, би ли…?

Тя вече беше станала и беше отворила лаптопа, който стоеше на масичката. След трийсет секунди завъртя лаптопа към Тед:

— Това ли е?

Той присви очи, после кимна.

— Да, това е. Видяхте ли, нищо особено.

Сам се приближи до Реми и погледна снимката. Както каза Тед, приличаше на вдлъбнатото дъно на зелена бутилка за вино. В средата имаше символ. Реми увеличи снимката, за да го видят по-ясно.

— На мен нищо не ми говори — каза Сам. — А на теб?

— На мен също. И на теб ли, Тед?

— Да, нали вече ви казах.

— Някакви странни телефонни обаждания или електронни писма? Някой да е проявил интерес?

Фробишър изстена.

— Не, не и не! Искам да се прибирам вече. Уморен съм.

— Не мисля, че е добра идея, Тед.

— Какво? Защо?

— Той знае къде живееш…

— О, това беше просто някакъв откаченяк. Сигурно се е надрусал с нещо. Това е само дъно на бутилка, за Бога, а и той вече го взе. Всичко свърши.

Съмнявам се, помисли си Сам. Освен това изобщо не смяташе, че този тип е луд или наркоман. Някой по някаква причина намираше това странно парче стъкло за особено важно. Достатъчно важно, за да убие човек заради него.

На четирийсет и пет мили от тях Григорий Архипов лежеше под ниските клони на едно дърво и внимателно следеше с очи движенията на заместник-шерифа на окръг Съмърсет, докато шофьорът от пътната помощ закачаше „Буика“. Дълбоко в примитивната част на мозъка на Архипов му се искаше да се раздвижи, да направи нещо, но потисна импулса и се съсредоточи върху това да не мърда. Много лесно — да не кажем, и удовлетворително — би било да изненада заместник-шерифа и шофьора, да ги ликвидира, после да вземе една от колите им и да изчезне в нощта, но това щеше да му докара повече неприятности, отколкото си струваше. Убит полицай означава издирване, блокиране на пътища, случайни проверки, може би дори намеса на ФБР, а нито едно от тия неща не са полезни за мисията му.