Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 21

— Не мисля — отвърна Сам. — Желая ти повече късмет следващия път, братле.

С тия думи той се наведе напред и го удари още веднъж с арматурата зад ухото. Мъжът изстена и изпадна в безсъзнание.

— Да се надяваме, че втори път няма да се срещнем — промърмори Сам, после се обърна и затича.

Глава 6

— Заповядай, пийни си — каза Сам и подаде на Тед Фробишър чаша топло бренди.

— Какво е това? — изръмжа той.

Както можеше да се очаква, приключението в моргата за котли с нищо не промени разположението на духа му. Тед нямаше да е Тед, ако засияеше.

— Просто го изпий! — настоя Реми и го потупа по ръката.

Фробишър отпи една глътка, лицето му се изпъна, после отпи пак.

Сам сложи още една цепеница в камината и седна до Реми на диванчето. Фробишър седеше на фотьойла срещу тях, освежен след горещия душ и завит с тънко одеяло.

След като остави тайнствения непознат в калта, Сам изтича към „БМВ“-то, което Реми беше обърнала на пътя. Решението му да се махнат от там преди идването на полицията беше инстинктивно: не бяха направили нищо лошо, но въвличането им в полицейско разследване щеше да ги свърже с нападателя. Шестото чувство на Сам му подсказваше, че колкото по-далеч стоят от него, толкова по-добре.

След като се качи в колата, Реми бързо подкара по „Блек Роуд“, а после на запад по „Маун Върнън“. След трийсет секунди видяха светлини зад себе си и спряха. Сам й каза да направи обратен завой и тя бързо го послуша, после спря и изгаси светлините, докато ги подминат полицейската и противопожарната кола. После потеглиха отново към Принсес Ан. Четирийсет минути по-късно бяха в квартирата си.

— Как се чувстваш? — попита Сам.

— Ти как си мислиш, че се чувствам? Бях отвлечен и бит!

Фробишър беше на шейсет и няколко години, с плешиво теме и посребрена коса отстрани. Носеше очила, зад които се виждаха воднисто-сините му очи. Освен, че беше мокър, замръзнал и шокиран, единствената видима последица от изпитанието беше посинената и подута дясна буза, по която непознатият го беше ударил с пистолета.

— Отвлечен и бит все пак е по-добре от отвлечен, бит и убит — отбеляза Сам.

— Прав си — отвърна Тед и измърмори нещо под носа си.

— Какво каза?

— Благодаря, че ме спасихте.

— Много ли болеше, докато го казваш? — усмихнато го подкачи Реми.

— Представа си нямаш колко, но наистина го мисля. Благодаря ви! И на двамата.

Той пресуши чашата с бренди и я протегна за още. Реми му наля.

— Разказвай сега какво стана.

— Бях дълбоко заспал, когато някой се разтропа по вратата. Попитах кой е и той рече: „Стан Джонстън от съседната къща“. Каза, че Синди, жена му, била болна, а телефонът им не работел.

— Познаваш ли такива хора наистина?

— Естествено. Живеят в съседната ферма на север.

Това не е без значение. Съдейки по акцента, нападателят не беше местен. Явно беше планирал похищението внимателно и дори си е направил труда да проучи съседите.

Докато работеше в АИПСО, Сам беше имал достатъчно контакти с хора от тайните служби на ЦРУ, за да знае как мислят и работят те. Всички действия на непознатия до момента не говореха, а направо крещяха, че е професионалист. Но за кого работи той? И каква е целта му?