Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 20

Бяха минали шест минути от обаждането му на „Он Стар“. Не може да чака повече.

Мушна желязото в колана си, пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си и тръгна напред, докато не видя фенера в тъмнината. Там се спря и извика:

— Ехо! Всичко наред ли е?

Непознатият се обърна, насочвайки фенера към лицето му.

— Кой си ти?

— Просто минавах оттук. Видях колата и помислих, че може да има проблем. Ей, може ли да не ми светиш така в очите?

В далечината се чу вой на сирени. Мъжът се завъртя с вдигнат револвер към Тед, после обратно към Сам.

— Леле, приятел, за какво е този пистолет?

Сам вдигна ръце и предпазливо пристъпи напред.

— Не мърдай! Стой там!

— Само исках да помогна — каза Сам, затаил дъх, и направи още една крачка, скъсявайки разстоянието на около пет метра.

„Реми, готови…“

После повиши глас, за да бъде сигурен, че тя ще чуе въпреки дъжда, и каза:

— Ако искаш да си тръгна, няма проблем…

Реми разбра знака. Сам видя от дясната си страна как сянката й се надигна от покрива на котела на фона на тъмното небе. Камъкът остана сякаш цяла вечност във въздуха, после се стовари със зловещ удар върху десния крак на непознатия. Наистина има безпогрешен мерник. Е, в главата щеше да бъде по-лесно, но пък сигурно щеше да го убие, а това не е необходимо.

Мъжът изохка и залитна назад, а Сам се втурна към него, извадил желязната пръчка от колана си. Докато онзи размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие, Сам издебна идеалния момент и замахна с арматурата право към брадичката му. Пистолетът и фенерът излетяха от ръцете му, като първият падна в калта, а вторият се изтъркаля към Тед. С периферното си зрение Сам видя, че Реми вече е зад гърба на Тед. Тя го вдигна и двамата избягаха.

Непознатият лежеше по гръб, затънал в кал и стенещ. „Труден клиент“, помисли си Сам. Този ъперкът трябва сериозно да го е извадил от строя. Сам прехвърли желязото в дясната си ръка.

Сирените наближаваха, след не повече от две минути щяха да са при тях.

Сам вдигна фенера и се огледа наоколо, търсейки пистолета. Видя го наблизо, полузаровен в калта. Изрови го с върха на обувката си и го изрита далеч към дърветата.

Обърна се и насочи фенера в лицето на мъжа. Мъжът спря да се движи, присвил очи срещу светлината. Лицето му беше слабо и изпито, с малки, подли очи и нос, който явно е чупен неведнъж. През дясната страна на челото му минаваше дълъг светъл белег, стигащ чак до слепоочието. „Не само труден, ами и жесток“, помисли Сам. Очите на непознатия сами говореха.

— Подозирам, че няма да ми кажеш кой си и какво правиш тук? — попита Сам.

Мъжът мигаше бързо. Разчисти паяжините пред лицето си, впери очи в Сам и изплю някаква дума. Руснак, помисли Сам. Макар да знаеше достатъчно руски за туристически цели, тази дума не му беше позната. Въпреки това можеше да се обзаложи, че е свързана или с майка му, или с плътски контакти, или и с двете.

— Не ми прозвуча особено дружелюбно — рече Сам. — Да опитаме отново, кой си и каква работа имаш с нашия приятел?

Последва втора ругатня, този път с цяло изречение.