Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 24

— Мисля, че успях да му го внуша, но с него никога не се знае. Този магазин е животът му.

Предишната вечер, след като разпитваха Фробишър още половин час и се успокоиха, че вече знаят цялата история, Сам поръча сгъваемо легло от рецепцията и сложиха Тед да спи, порядъчно замаян от трите чаши бренди.

На следващата сутрин след закуска успяха да го убедят да замине някъде на почивка. Обадиха се тук-там и намериха една къща на брега на остров Фенуик, която беше на приятел на приятел. Надали някой ще успее да го проследи дотам. Дали Тед ще остане там, не можеше да се каже, но освен да го завържат, друго по-добро не им хрумна.

Въпросът за тях беше дали да се замесват в тази история. Отчасти поради характера си, отчасти поради твърдите си либерални убеждения, Тед категорично отхвърли идеята да сигнализират властите. Той нито харесваше, нито намираше полза от правителството и беше сигурен, че полицията просто ще запише показанията им и ще ги забута някъде, с което Сам и Реми не можеха да не се съгласят. И двамата се съмняваха, че похитителят е оставил следа.

Докато размишляваха над въпроса, Сам реши да продължат по първоначалния план и да се опитат да идентифицират миниподводницата в ръкава на реката, а после да се върнат към търсенето на съкровището на Пати Канън.

Реми запали двигателя и насочи скифа по течението. Моторът бръмчеше тихо в хладната утрин.

— Колко различно изглежда всичко на дневна светлина — каза тя, загледана в небето.

— Амин — отвърна Сам.

Дъждът беше спрял малко преди зазоряване и небето сега беше яркосиньо и осеяно с пухкави облачета. По бреговете чуруликаха птички и подскачаха от клон на клон. Реката под рехавата утринна мъгла беше гладка и спокойна, само от време на време се появяваха вълнички, когато някоя риба изскочеше на повърхността да улови невнимателна муха.

— Сам — обади се Реми, — казах ли ти колко много се гордея с теб?

— За какво? Че намерих тези кроасани сутринта?

— Не, глупчо. За снощи. Беше истински герой.

— Да, каза го вече. Благодаря ти. Не забравяй обаче, че имах фантастична помощничка. Нямаше да се справя без теб.

Реми сви рамене и се усмихна.

— Знаеш ли, изглеждаше много секси целият в кал и с това желязо в ръката. Като пещерен човек.

Реми се засмя.

— Съжалявам за пуловера ти, между другото.

Кашмиренто й поло не беше оцеляло след снощното приключение, попило ясно изразената и незаличима миризма на мокра коза.

— Просто пуловер. Може да се замени… за разлика от някои други неща — каза Реми с топла усмивка.

— Аз ли не знам — отвърна Сам.

— Предполагам, че си взел мерки да не се повтори? — попита Хедеон Бондарук.

Архипов стисна телефонната слушалка и кокалчетата му побеляха.

— Да. Трима от най-добрите ми хора вече са тук. Предполагам, че имат около един час преднина.

— Как се казват?

Както и беше предположил Архипов, откриването на спасителите на Фробишър се оказа сравнително лесна задача.

След като заместник-шерифът и шофьорът на пътната помощ си тръгнаха, Архипов полудотича, полудокуцука до най-близката ферма, където намери стар пикап „Шевролет“, паркиран зад обора, с ключовете на таблото. С него се върна в магазина на Фробишър и спря зад гаража, след което влезе и обърна всичко с краката нагоре, но за десет минути намери, каквото му трябваше. В органайзера на Фробишър имаше само няколко десетки имена, половината от които бизнес контакти. От останалите само осем бяха на двойки. Бързата справка в „Гугъл“ му даде нужната информация.