Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 18

— Това е последното, което очаквах да видя — прошепна Реми.

— И аз.

Това им подсказа нещо за похитителя на Тед — той или познаваше добре района, или се беше подготвил предварително. И двата варианта не бяха особено успокоителни.

„Буикът“ беше паркиран в средата на откритото пространство, но от Фробишър и шофьора нямаше и следа. Явно се бяха скрили сред лабиринта от котли. Но защо дойдоха тук? Първата мисъл, която мина през ума на Сам, го накара да изтръпне. Не знаеше какво е замислил похитителят, но едно е сигурно: трябва му усамотение. Или място, на което да скрие труп. Или и двете. Сърцето на Сам заби лудо.

— Ако се разделим, ще покрием по-голяма площ — предложи Реми.

— Забрави! Не знаем що за тип е този и на какво е способен.

Сам тъкмо се канеше да тръгне напред, когато му хрумна нещо. „Буик Люсерн“. „Буик“… „Дженерал Моторс“. Той дръпна Реми обратно в прикритието на дърветата и каза:

— Чакай ме тук! Ей сега се връщам!

— Какво…

— Просто стой тук! Няма да се отдалечавам!

Сам се огледа за последно, после като не видя нищо да помръдва, бързо изтича към „Буика“. Стигна до шофьорската врата, приклекна, каза една бърза молитва и натисна дръжката. Вратата се отвори и лампата вътре светна. Той бързо я затвори отново.

По дяволите! Но поне няма звукова сигнализация.

Не му остава друго, освен да рискува.

Отново отвори, мушна се вътре и затвори. Изчака трийсетина секунди, като от време на време поглеждаше над таблото. Никъде нищо не помръдва. Сам огледа вътрешността на колата и почти веднага откри това, което търсеше. На един панел на таблото имаше копче с надпис „Он Стар“. Натисна го. След двайсетина секунди се чу глас.

— Свързахте се с „Он Стар“, Денис на линия. Как мога да ви помогна?

— Да… — изохка Сам. — Катастрофирах… Ранен съм… Имам нужда от помощ.

— Знаете ли къде се намирате?

— Ох… не.

— Изчакайте, сър! — Минаха пет секунди. — Всичко е наред, сър, установих местоположението ви близо до „Блек Роуд“, на запад от Принсес Ан, Мериленд.

— Да, там някъде.

— Съобщих в районната централа на 911. Екипът е на път към вас.

— Колко време? — изстена Сам, съсредоточавайки целия си артистичен талант в това, да звучи като ранен шофьор.

— Шест-седем минути. Аз няма да прекъсвам…

Сам обаче вече слизаше от колата. Затвори вратата, мина отзад и с джобното си ножче проби задната лява гума. После заобиколи и повтори процедурата от другата страна. След това бързо изтича при дърветата и Реми.

— „Он Стар“? — попита усмихнато тя.

Той я целуна по бузата.

— Добре мислим и двамата.

— Колко време ще им трябва?