Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 178

Огледаха се, за да се ориентират. Залата приличаше на бъбрек и беше по-малка от предишната. Беше висока три метра и половина и в дясната стена имаше проход.

— Колко персийци и спартанци са оцелели според Бъклин? — попита Сам.

— Двайсетима спартанци и трийсетима персийци.

— Я виж това!

Тя се приближи до него и погледна двойката сталактити, които той сочеше. Бяха кухи, а напечените кори по повърхността им напомняха на цветя. Вътрешността им беше съвършено цилиндрична.

— Нищо в природата не е толкова симетрично — каза Реми. — Те са били тук, Сам.

— И има само едно място, на което може да са отишли.

Влязоха в тунела, който след пет-шест метра стигна до следваща пропаст с каменен мост. Този беше само шейсет сантиметра широк и от другата страна отново продължаваше с тунел. Сам го огледа отдясно, после отляво, проверявайки дебелината му.

— Изглежда здрав, но… — Огледа се, обаче не видя сталактити, за които да се осигури с въжето. — Мой ред е.

Преди Реми да успее да възрази, той стъпи върху моста. Спря, постоя няколко секунди и продължи напред. Реми го последва. Промушиха се през гора от сталактити и излязоха на открито.

Замръзнаха в крачка.

— Сам… — продума Реми.

— Виждам ги!

Лъчите на челниците бяха уловили кариатидите, които лежаха на пода, а златните им лица гледаха към тавана. Сам и Реми се приближиха и коленичиха до тях.

Изваяни с безпогрешно старание, златните им одежди бяха толкова детайлни, че се виждаха малките гънки и шевове. На главите си имаха лаврови венци — всяко стъбло, листче и пъпка беше само по себе си произведение на изкуството.

— Кой ги е преместил? — замисли се Реми. — Лоран? Възможно ли е да го е направил сам?

— Виж там — посочи Сам.

До стената лежеше импровизирана шейна, сглобена от няколко застъпващи се щита. Всеки щит, изработен от лакирана ракита и кожа, имаше формата на пясъчен часовник, висок метър и половина. Щитовете бяха свързани с нещо като корда, така че да оформят плитко кану.

— Видяхме такъв в имението на Бондарук — напомни Сам. — Това е персийски герон. Представи си само: Лоран, сам тук долу, дни наред е сглобявал шейната, за да може да извлачи една по една кариатидите по моста… Удивително!

— Но защо ги е оставил тук?

— Не знам. В биографията му има бяло петно от няколко години, преди да наеме Ариен и „Фокон“. Може би Наполеон му е заповядал да се опита да извади колоните. Възможно е да е разбрал, че сам няма да успее, и да ги е оставил, надявайки се да се върне по-късно.

— Сам, дневна светлина!

Той вдигна очи. Реми беше коленичила до широка пукнатина малко по-нататък в стената. Вътрешността се бе срутила и я беше затрупала с камъни. В далечния край се процеждаше слънчева светлина.

— Може би Наполеон и Лоран са влезли от тук — каза тя, — но ние няма да го използваме като изход.

— Хайде — отговори Сам — време е да намерим подкрепление.

Откриха друг отвор, съвсем малко по-голям от цепнатината, през която минаха преди малко. В края му имаше ниша, след това друг страничен тунел, който водеше горе-долу в посока към основната зала. Пълзяха двайсетина минути, докато най-сетне стигнаха до разклонение. Отляво се чуваше грохот на вода.