Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 177

— Стига толкова!

— Чакай малко, има нещо точно отпред.

Краката й изчезнаха и от другата страна затропаха дребни камъчета. След малко всичко утихна. Той затаи дъх. Накрая я чу да шепне:

— Тук има друга зала, Сам.

Той също свали раницата и седалката си, сложи ги върху тези на Реми и прибра ксифоса между тях. Върза се за въжето и леко го подръпна. Реми го изтегли и извика:

— Давай!

Сам легна по корем и се промуши през цепнатината. Стените и таванът се оказаха по-близко, отколкото очакваше, и той ожули лактите и главата си.

Тогава зад гърба си чу шум.

Спря.

По тунела отекнаха стъпки, последвани от хлъзгане върху чакъл. По стените играеше лъч от фенер.

— Ето го! — извика един глас. — Пипнах ги!

Сам забърза напред, вкопчил нокти в пода и отблъсквайки се с крака от стените.

— Ей, ти! Спри!

Сам продължи. След три метра имаше още една цепнатина. Видя силуета на Реми, после ръцете й, които му подадоха карабинера, вързан в края на въжето. Той го хвана и продължи да пълзи, а Реми го теглеше с две ръце.

— Застреляй го! — изкрещя Холков.

Чу се гърмеж. Тунелът се изпълни с оранжева светлина. Сам усети ужилване по левия прасец. Улови протегната ръка на Реми, сви крака и се отблъсна с всичка сила. Завъртя се тромаво с главата напред и падна при нея. Оръжието изтрещя още два пъти, но куршумите рикошираха над главите им, без да могат да ги наранят.

Сам се надигна. Реми коленичи до него и вдигна крачола му.

— Само драскотина — рече тя, — два сантиметра по-надясно и щеше да останеш без пета.

— Стават и чудеса.

Тя извади малък комплект за първа помощ и бързо превърза раната с бинт. Сам се изправи, отпусна се на крака си и одобрително кимна.

От другата страна на цепнатината някой пълзеше.

— Трябва да запушим цепнатината — каза Сам.

Двамата с Реми се огледаха. Нито един от сталагмитите не беше толкова тънък, че да могат да го счупят.

Един предмет до стената вдясно, напомнящ на дълга пръчка, привлече вниманието на Сам. Той изтича да види какво е. Беше копие. Дървената дръжка, покрита с някакъв лак, беше удивително добре запазена.

— Дали е спартанско? — зачуди се Сам.

— Не, острието е по-различно. Мисля, че е персийско.

Сам го взе и се върна обратно при цепнатината.

— Махни се от тук — извика той.

Не получи отговор.

— Последно предупреждение!

— Върви по дяволите!

Оръжието отново гръмна. Куршумът се удари в отсрещната стена.

— Както желаеш — измърмори Сам. Той рязко протегна ръка напред и забучи копието в цепнатината. Усети как се забива в нещо меко и чу изохкване. Дръпна обратно копието и залегна. Зачакаха онзи да се развика за помощ, но нищо подобно не последва.

Сам надникна. Мъжът лежеше неподвижно на земята между двете цепнатини. Сам се протегна и грабна пистолета му, „Магнум“ 357.

— Аз ще го взема — каза Реми, — твоите ръце са заети. Освен ако не искаш да се разделиш с ръжена си. — Сам й подаде револвера. — Ще мине известно време, докато го извадят оттук.

— Бондарук няма да си направи труда, освен ако не се налага — рече Сам. — Предполагам, че вече търсят друг вход.