Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 180
Клайв Касслер
Спряха на площадката.
— Този път аз ще съм стълбата — каза Сам, като коленичи и сплете пръстите на ръцете си. Реми не помръдна.
— Сам, къде е светещата тръбичка?
Той се обърна.
— Ето…
Зелената светлинка зад сталактита помръдна.
— Бягай, Реми — прошепна Сам с крайчеца на устните си.
Без да спори, тя се завтече през залата към тунелите срещу завесата от сталактити.
Бондарук се надигна само на три метра пред Сам и като пума, привлечена от бягащ заек, се завъртя и се прицели в нея.
— Не! — изкрещя Сам.
Той вдигна „Глока“ и стреля. Куршумът лизна бузата и ухото на Бондарук. Украинецът извика, обърна се и отвърна на огъня. Сам усети силен удар отляво. Пареща болка прониза тялото му и експлодира зад очите му. Залитна назад и падна. „Глокът“ издрънча на пода.
— Сам! — извика Реми.
— Спрете на място, мисис Фарго! — излая Бондарук. Той се показа иззад сталактита и насочи пистолета към главата на Сам. — Върнете се тук!
Реми не помръдна.
— Казах да се върнете тук!
Тя сложи ръце на хълбоците си.
— Не! Вие така или иначе ще ни убиете.
Сам лежеше неподвижно, опитвайки се да успокои дишането си. Ушите му бучаха, но той се стараеше да се концентрира върху гласа на Реми.
— Не е вярно. Кажете ми къде са колоните и аз ще…
— Вие сте лъжец и убиец, така че вървете по дяволите! Сам си намерете колоните, но ще трябва да го направите по трудния начин.
С тези думи Реми се завъртя на пети и тръгна напред. Неочакваният й отпор постигна желания ефект.
— Мътните ви взели! Върнете се тук!
Бондарук се обърна и насочи оръжието към нея. Сам пое дълбоко въздух, стисна зъби и седна. Вдигна ксифоса над главата си и се хвърли напред. Острието уцели Бондарук по китката. Макар неизползван от две хилядолетия и половина, спартанският меч имаше достатъчно сила да разсича кости и плът.
Отсечената китка на Бондарук падна на земята. Той изкрещя и притисна раната с другата си ръка. После се свлече на колене.
След три секунди Реми вече беше коленичила до Сам.
— Помогни ми да стана.
— По-добре не мърдай.
Той се изправи на колене и повтори:
— Помогни ми да стана!
Реми се подчини. На лицето му беше изписана непоносима болка. Притисна с ръка раната от куршума.
— Имам ли кръв по гърба?
— Да.
— Това е добре. Куршумът е излязъл.
— Чак пък добре…
— Е, всичко е относително…
Сам се приближи до Бондарук, изрита пистолета и го стисна за яката.
— Ставай!
— Не мога! Ръката ми!
Сам го вдигна насила.
— Как се отнасяте към височините, господин Бондарук?
— Какво означава това?
Сам погледна въпросително към Реми. Тя се замисли за миг, после мрачно кимна.
Сам го повлече през залата към завесата от сталактити.
— Пуснете ме! — изкрещя Бондарук. — Какво правите?
Сам продължи да върви.
— Спрете! Къде отиваме?
— Ние ли? Ние никъде не отиваме. Вие, от друга страна, се качвате на бързия асансьор към ада.
Епилог
Реми зави със „Ситроена“ по чакълеста алея, обградена с дървета. Спря до оградата на двуетажната селска къща, измазана с бял хоросан и с черни кепенци на прозорците, и изключи двигателя. От дясната страна на къщата се виждаше прясно прекопана градина, приготвена за засаждане. От портата към къщата водеше покрита с камъни пътечка.
