Читать «Златото на Спарта» онлайн - страница 176

— Невероятно е! — възхити се Реми, надвиквайки грохота на водата. — От езерото ли идва?

Сам долепи уста до ухото й.

— Вероятно е от стопените снегове. След два месеца сигурно няма да го има.

Върнаха се обратно, откъдето бяха дошли. В далечината се чу звън на метал. След кратко затишие клинът на Сам задрънча по улеите.

— Може просто да е паднал — предположи Реми. Върнаха се на площадката и се ослушаха. След две минути се чу глас:

— Спусни ме долу!

Нямаше начин да сбъркат притежателя му. Хедеон Бондарук.

— Колко време имаме? — попита Реми.

— Сигурно са повече хора. Може би двайсет — двайсет и пет минути.

— Явно смята, че сме на прав път и е дошъл да си прибере съкровището.

В този момент само шепа хора знаеха, че в тази пещера вероятно са скрити златните колони: Сам и Реми, Бондарук и партньорите му. Украинецът никога нямаше да ги пусне да излязат живи оттук.

— Значи ще остане разочарован — рече Сам. — Хайде!

Двамата се запровираха между сталагмитите и стигнаха до отсрещната стена, където провериха трите тунела един по един. В първия и средния не се виждаше нищо, освен пълен мрак. Третият завиваше наляво след два метра. Сам погледна Реми и сви рамене. Тя отвърна със същия жест и каза:

— Да хвърляме монета.

Промушиха се и тръгнаха през тунела. Реми се спъна и падна. Седна и разтри коляното си. Сам й помогна да стане.

— Добре съм. Какво беше това?

На светлината от челника проблесна метален предмет. Сам се наведе и го вдигна. Беше прав, тесен меч, дълъг около шейсет сантиметра. Макар потъмнял от времето, лъскавата стомана още прозираше по ръба на острието.

— Това е ксифос, Реми. Носели са го спартанските войници. Божичко, те наистина са били тук!

Той се опомни от смайването и двамата продължиха нататък.

След двайсетина метра и множество завои стигнаха до тройна пресечна точка.

— Струва ми се, че отляво се свързва със средния тунел, който води обратно към залата — предположи Сам.

— Не, благодаря! — отвърна Реми.

След още няколко метра тунелът започна да се спуска надолу — отначало леко, после все по-стръмно, докато се наложи да слизат странично и да търсят хватки в стената.

Минутите течаха. Свиха зад един ъгъл и Сам се хлъзна няколко крачки, удари се в стената отпред и спря.

— Запушен е — каза Реми.

— Не точно.

Между стената и пода на тунела имаше хоризонтална цепнатина. Сам се наведе и я освети с фенерчето си. Беше малко над петдесет сантиметра висока. От другата страна нахлуваше хладен въздух.

— Това може да е другият вход — каза Реми. — Ще проверя.

— Прекалено е рисковано.

В тунела зад гърба им проехтя глас:

— Нещо?

Беше Холков. Два гласа отговориха:

— Нищо!

— Бондарук, Холков и още двама — преброи Сам. — Тръгвам!

— Реми…

— Вероятността аз да се заклещя, е по-малка. Освен това, ако се справя, ще трябва да ме издърпаш със сила. Не се тревожи, ще мина само няколко метра, за да огледам.

Сам се намръщи, но кимна.

Тя свали раницата и седалката си. Сам върза единия край на въжето за глезена й, тя легна по корем и се промуши през цепнатината. Когато влезе до глезените, Сам долепи уста до пролуката и тихо каза: