Читать «Жътварите» онлайн - страница 59

Доста време бе минало, откакто Луис и личността на име Гейбриъл се срещнаха за пръв път. Но пък трудно се прекъсва връзка, създала се между двама, чийто живот е бил някога толкова тясно свързан. А Гейбриъл бе създателят на Луис, поне в известен смисъл на думата. Той го бе открил — момчето с безспорни дарби, за да го превърне в мъж, който може да бъде използван като оръжие. Именно при Гейбриъл идваха навремето онези, които желаеха да се възползват от услугите на Луис. Гейбриъл бе връзката с тях, както и своего рода филтър. Какъв беше той самият? Това остана неясно. Посредник, уредник, силов фактор? Нещо друго? Ръцете му не бяха окървавени. Поне не и видимо. Луис му вярваше донякъде, в същото време не би му се доверил изцяло. Прекалено много бяха неизвестните и неизвестностите около стария му учител. Необясним беше и неразбираем. И все пак към него Луис изпитваше нещо, което далечно наподобяваше обич.

Човекът на масата му се видя смален и изсушен от старостта. Косата и брадата му бяха снежнобели, а в дебелото черно палто изглеждаше още по-дребен. Дясната ръка трепереше леко, когато поднесе чашата към устата си и част от течността се разля по масата.

— Не е ли хладно за лимонада? — попита Луис.

— Студът не е проблем — отвърна Гейбриъл. — Кафе може да се намери навсякъде, а пък тукашното е особено хубаво. Допускам, че се дължи на газта. Обаче истинската лимонада е нещо много рядко. Човек не бива да изпуска възможността да я опита.

— Щом така казваш — отвърна Луис и се настани на стола, откъдето най-добре се виждаха изходът и вратата на помещението за персонала.

Остави вестника, който носеше, върху масата, но не докосна лимонадата.

— Знаеш ли, тук снимаха епизоди от „Трите дни на Кондора“? Редфорд седеше на същия стол, където си ти сега.

— Помня, че си ми разказвал — отвърна Луис. — Беше доста отдавна.

— Така ли? — в тона на стария прозвуча съжаление. — Стори ми се удачно предвид обстоятелствата.

Изкашля се и помълча, сетне заговори отново:

— Вярно, че е минало много време. Десет години, дори повече. Откакто ти откри съвестта си.

— Тя винаги си е била на мястото. Просто не съм й обръщал достатъчно внимание.

— Съзнавах, че те губя още доста преди пътищата ни да се разделят.

— А те защо се разделиха?

— Значи вече ще се питаме „защо“?

— Стори ми се на място.

— На място? Това е нещо относително. В нашата работа има хора, за които въпросът „Защо?“ е само прелюдия към отговори от типа на „Смъртта ли си търсиш?“ или „На гроба какво да ти донесем — рози или лилии?“.

— А ти не беше от тях, нали?

— Не бих казал — сви рамене Гейбриъл. — Просто не съм искал да те хвърлям на вълците. И винаги съм бил отзивчив към тревогите и съмненията в теб. Преди, разбира се, да те освободя от ангажиментите.

— Ти ли ме „освободи“ от тях?

— Позволи на стареца да се поглези. В края на краищата не с всички трябваше да се разделя.