Читать «Жътварите» онлайн - страница 57

— Сам разбирате, че е наложително да се интересуваме от финанси, при които не всичко изглежда както трябва, особено пък във времена като сегашните, при постоянни терористични заплахи — търпеливо издума Брус. — Сега това е по-лесно, отколкото преди. Разполагаме с повече ресурси, с повече възможности за осигуряване на прозрачност. Разбира се, ако сте невинен, няма от какво да се боите…

— Същото съм го чувал навремето от Джо Маккарти — спокойно отвърна Уили. — После се оказа, че лъже и го разобличиха.

Брус се раздвижи, усмивката му изчезна. Изкашля се ядовито и отново си каза, че едва ли ще измъкне нещо от този инат, който така успешно се прави на тъпанар.

На глас рече друго:

— Е, хубаво, засега се разделяме, но пак ще се видим. А срещнете ли се с мистериозния Лирой Франк, предайте му поздрави от мен. Жалко, че такива неща стават на негова територия. Още по-жалко, ако някой прошепне на журналистите, че си заслужава да поровят около недвижимите му имоти. Може да застрашат анонимността му. И току-виж изскочил на светло.

— Аз само си плащам парите в банката — рече Уили. — Въпроси не задавам, единствено си искам разписките.

Междувременно специалният агент Люис излезе от офиса. Беше още по-смръщена отпреди и изглеждаше доста ядосана. Уили наведе глава, потисна усмивката. Арно можеше да влуди и най-търпеливия човек. Да изкараш от него отговори противно на волята му, бе равностойно да опитваш да изправиш ресорна пружина. Двамата агенти се спогледаха и мълком размениха информация за отрицателния резултат на разпитите. Уили зърна тънката усмивчица на единия от детективите, които също си тръгваха.

— Както ви казах, пак ще си поприказваме — закани се Брус на изпроводяк.

— Ние сме си тук всеки ден — кротко отвърна Уили.

Агентите излязоха, а Арно се приближи ухилен.

— Боже, тая мадама как се бе стегнала. Язък, иначе ми харесваше. Гот си поговорихме.

— И за какво?

— За етика.

— Каква ти етика, бе, Арно?

— Аре сега, к’ва. Етика. Кое е право, кое криво. За общочовешкия баланс на нещата.

Уили завъртя глава.

— Я се прибирай у дома и лягай да спиш. От теб още повече ме цепи главата.

На излизане извика подире му:

— Ей! И внимавай какво говориш по телефона!

Арно се извърна, отново ухилен.

— Аз, шефе, имам само две дежурни реплики: „Още не ти е готово возилото!“ и „Ще кихнеш още мангизи, няма как!“ Феберето да не ги помисли за код, а?

Уили махна с ръка. Майтапчия, лесно му е на него.

— Хайде стига, бе. Ти си затваряй човката по принцип, чу ли? И да не говориш с репортерите отвън. Имай малко уважение, бе, човече! Нали аз ти плащам заплатата!

— Аха, аха — викна помощникът от прага. — Тая заплата тъкмо ще ми стигне за новата яхта.

Луис телефонира веднага, щом труповете бяха отнесени. Беше въпрос на приоритети. Каза името си на операторката от службата за телефонни услуги. Позвъниха му десетина минути по-късно.

— Господин Де Анджелис ще бъде на ваше разположение утре около седем часа на 1226 — рече любезен глас, който удивително напомняше този на Ейми.

Луис благодари и затвори. В съзнанието му изплуваха спомени от предишни срещи. Де Анджелис. Хубаво име, свързано с ангели. И това ако не беше майтап.