Читать «Жътварите» онлайн - страница 58

Малко преди седем вечерта на следващия ден Луис бе на ъгъла на „Лексингтън“ и 84 улица. Беше тъмно, тротоарите вече пустееха, повечето от магазините бяха затворени. Тук-там светеха прозорците на барове и ресторанти. Над Манхатън бе влажно и мъгливо, сигурно щеше да вали. Пълзящата мъгла променяше уличния пейзаж, придаваше му нереалния вид на фото негатив. Отляво бе голямата дрогерия „Ласкоф“ с отколешната си табела, напомняща стрела. Оттук при подобно време случайният минувач с малко повече въображение би могъл поне за миг да си представи как е изглеждала тази част на „Лексингтън“ преди стотина години.

Реликва от същата епоха бе и заведението „Лексингтън Кенди Шоп енд Лънчънет“, основано от стария Сотириъс Филис през 1925 година. В него продаваха шоколадови изделия, сандвичи и напитки. Наследи го синът Питър и на свой ред го завеща на своя син и сегашен собственик Джон Филис, който и днес седи на касовия апарат и е на „ти“ с повечето клиенти.

Витрините бяха отрупани с различни поколения бутилки от кока-кола, сред тях се виеше пластмасово влакче, а най-отгоре висяха снимки на местни легенди и бейзболната бухалка на незабравимия Ръсти Стоуб от „Ню Йорк Мете“. И до ден-днешен сладкарницата беше позната на поредица поколения само като „Сода Кенди“, а фасадата й остана непроменена от кажи–речи незапомнено време.

От отсрещната страна на улицата Луис наблюдаваше движещите се вътре две фигури, облечени в бели престилки. Прибираха масите и чистеха, вратата бе вече заключена: работното време бе от седем до седем всеки ден без неделята. Единствено зелената гумена изтривалка стоеше отвън в очакване да я приберат. На нея с бели букви бе изписан номерът на адреса — 1226.

Луис прекоси платното и почука на вратата. Единият от чистачите се приближи и отвори. Поздрави го с кимване и веднага заключи след него. Сетне прислугата се оттегли безшумно, влизайки в помещение, на чиято врата пишеше „Вход забранен. Само за персонала“.

Интериорът бе същият, какъвто го помнеше, макар че от много години не бе идвал тук. Ето го зеления тезгях, белязан с петна от стотици горещи чаши и чинии в продължение на десетилетия. Същите си бяха и зелените, въртящи се на поставките си, винилови столчета — източник на безкрайно забавление за децата. Отвъд тезгяха се мъдреха голямата двойна кафе машина, работеща на газ, зелените миксери и сокоизтисквачки, крановете за малцова бира и други напитки.

„Сода Кенди“ остана прочута с лимонадата си. Правеха я само по поръчка, лимоните изстискваха пред самия клиент, сока размесваха със захарен разтвор, а готовата напитка сервираха в голяма чаша с надробен на люспици лед. Две чаши със същата лимонада сега стояха на масата в ъгловото сепаре пред един мъж. На излизане персоналът бе затъмнил флуоресцентното осветление и Луис за миг изпита странно чувство — сякаш старият мъж в ъгъла бе съумял да асимилира светлината по някакъв магически начин. Досущ като черна дупка в човешка форма: отвор във времето и пространството, поглъщащ всичко около себе си — добро и лошо, светло и тъмно, захранвайки собственото си съществувание за сметка на всичко, появило се в сферата му на влияние.