Читать «Жътварите» онлайн - страница 49

Уили свикна с всичко, научи се да преодолява превратностите и промените. Когато Луис бе принуден да продаде сградата край парка „Кисена“, пак съумя да намери подходящ гараж по-близо до дома си. И днес и той, и сервизът бяха реална част от историята на района, също както заведението на Нейт.

Междувременно главоболието го натисна още повече. Влязоха да похапнат в един от ресторантите. Отказаха козето къри, предпочетоха пиле.

— Ти виждал ли си жива коза? — запита помощникът.

Уили призна, че не е виждал. В Куинс това едва ли бе възможно: тя би паднала под ножа на първия имигрант, който я зърне. Арно бе приобщил Уили към индийската кухня, само че и двамата избягваха козето месо и лютото, като залягаха най-вече на ориза и плоските хлебни питки, наричани наан.

Храната беше вкусна, но не можа да оправи махмурлука на Уили. Затова броеше минутите до затварянето, а под нос ругаеше работата и най-вече бруклинската пивоварна и пивката й бира.

— На кофти майстор инструментите му пречат — заядливо изкоментира Арно.

Уили се ядоса. Помощникът го будалкаше още от сутринта. И защо, дяволите го взели? Не пиха ли снощи заедно? Не си ли спомняха старите приятели, не превъзнасяха ли някогашните автомобилни марки? Арно си беше къркач. Само че поркаше концентрат, предпочиташе джин или водка и срещу всяка бира на Уили гаврътваше най-малкото по две питиета. Но ето ти го тази сутрин — свеж като кукуряк, пък се и заяжда, мамка му! Каква беше тази негова обмяна на веществата? Железен организъм, просто изгаряше алкохола.

Ох, Уили мразеше Арно днес.

— К’во им се сърдиш на пивоварите? — безмилостно продължаваше помощникът. — Те ли те караха да изплюскаш толкова много бири?

— Не те, а ти! — още повече се ядоса Уили. — Аз исках да си ходим.

— Ами, искал си. Така говориш днес. Вчера се напъваше да празнуваме до зори. И накрая останахме само аз и ти! — възрази Арно и се ухили идиотски.

— Боже мой, ти си злият ми гений! — извика Уили. — Не стига дето сме всеки ден заедно, ами и в неделя на черковната служба! Постоянно се мъкнеш след мен. От теб спасение няма. Защо ли седнах снощи с теб?

— Защото съм ти най-добрият приятел.

— Аре стига бе!

— Защо, да нямаш по-добър?

Арно се ядоса на свой ред, запуши уши с длани и потъна в склада в дъното на сервиза. Уили понечи да го замери с гаечния ключ, но реши, че може да счупи нещо ценно. И без това днес мерникът му не беше в ред.

Седна на сандък, опря глава на ръце и затвори очи. Наближаваше осем часът, навън тъмнееше. В четвъртъците работеха до осем. Още няколко минути, ще ударят ключа и ще се приберат да почиват. Хрумна му да не забрави да откачи табелите с офертите: Реглаж на спирачки — 44,99$; Смяна на маслото — 14,99$. А сетне у дома, едно аспиринче и право в леглото.

По-късно си казваше, че сигурно се е унесъл и заспал. Защото когато отвори очи, пред него стояха двама. Веднага разбра, че не са тукашни. Не бяха и градски, смърдяха на тор и говежди лайна. На ръст бяха средни. По-възрастният изглеждаше на около четирийсет години. Дългата му черна коса висеше на фъндъци около яката на ризата, заострените накрая бакенбарди почти допираха козята брадичка. И косата, и брадата стояха като залепени на лицето му и приличаха на изкуствени. Уили си представи как нощем ги сваля, за да ги постави върху главата на пластмасов манекен. Но това беше може би ефект от умората и махмурлука. Мъжът носеше цветна риза за голф, кафяво кадифено сако и кафяви джинси. Ботушите му бяха евтина имитация на известна марка.