Читать «Жътварите» онлайн - страница 12

— За мен нищо — отвърна чернокожият.

— Аз бих искал нещо безалкохолно — рече другият. — Може и кола. Само чашата да е чиста.

Усмивката не напусна лицето му и за миг. Обърна се към бармана през рамо и му намигна. Едрият мъжага зад бара се намуси.

— Е, какво мога да направя за вас? — запита Попа.

— Въпросът по-скоро е какво ние можем да направим за вас — поправи го дребният.

Попа се усмихна и сви рамене.

— Да не чистите помещения? — пошегува се той. — Или може би сте амбулантни търговци?

Хората му наоколо тутакси захихикаха. Бяха трима от онези, които на жаргона на занаята наричат „бойци“, плюс барманът. Двама седяха на бара с обичайната чаша кафе. Третият — Василий — стоеше зад гостите малко вдясно. Попа го погледна и си помисли, че изглежда неспокоен. Но пък това бе нещо постоянно при него. Василий беше песимист или по-скоро реалист — шефът му все не можеше да реши кое по-точно. Вероятно бъдещето щеше да покаже. В крайна сметка всичко трябва да се гледа в перспектива.

Усмивката на дребния леко помръкна.

— Тук сме заради поръчката.

— Каква поръчка? Аха, сигурно сте разносвачи?

Хората му отново се изкискаха.

— За детектива Паркър говоря. Чарли Паркър. Разбрахме, че е пусната поръчка за отстраняването му. Бихме предпочели да я отмените.

Смехът тутакси секна. Попа бе предварително информиран, че тези типове идват във връзка с детектива. Затова казаното не беше съвсем неочаквано. Обичайно Василий се занимаваше с такива посетители, но в дадения случай ситуацията бе по-особена, а и самите хора — по-специални. На Попа бяха докладвали за репутацията им и за това, че в съответните среди са твърде уважавани. Но сега бяха на негова територия, а се държаха нагло. Това го подразни, той беше за принципа: тачиш онези, които те тачат. А тези двамата дори не се застъпваха за живота на онзи тип, напротив — внушаваха му как да върти собствения си бизнес.

Барманът постави чаша пред дребния тип. Той отпи глътка и се намръщи.

— Топла е.

— Сложи лед — нареди Попа.

Барманът кимна. Един от седналите на бара се пресегна, напълни чаша с кубчета лед от голямата кофичка и му я подаде. Барманът бръкна с пръсти, извади две кубчета и ги пусна в колата. Течността се разплиска и намокри джинсите на дребния.

— Хей — обади се последният. — Това е невъзпитано, човече. Да не казвам, че е шибано нехигиенично, та дори и в място, дето смърди така ужасно.

— Знаем кои сте — пресече го Попа.

— Моля?

— Казах, че знаем кои сте вие. Ти си Ейнджъл — посочи го с пръст Попа.

Сетне пръстът му се завъртя наляво.

— А ти си Луис. Славата ви се носи, граници няма, както се пее в една песен.

— Трябва да се чувстваме поласкани, така ли?

— Ами така мисля.

Ейнджъл се усмихна, изглеждаше доволен. Сега Луис се обади за пръв път.

— Налага се поръчката да отпадне.

— Че защо? — повдигна вежди Попа.

— Детективът е забранена зона. Табу.

— Брей, и по чие нареждане?

— Мое. Наше. На трети хора.

— Кои са тези „трети“ хора?

— Ще повярваш ли, ако кажа, че не зная; освен това не ти и трябва да научаваш.

— Възможно е — рече Попа. — Само че онзи ми създаде доста неприятности. Нужно е да се даде урок. За назидание.