Читать «Жътварите» онлайн - страница 14

Попа не беше и помръднал, лицето му бе сгърчено в напрегнато размишление. Пистолетът в ръката на Ейнджъл сочеше в него. Бе вторият от чифта, прикрепен с лепенки към долната част на масата в дежурното сепаре на Попа. Това бе свършил човек, дошъл с екипа на фирмата, която трябваше да отпуши умишлено затлачената канализация. Ейнджъл дори не бе стрелял, стопроцентово вярваше в партньора.

— И всичко това заради някакъв си детектив, а? — обади се Попа.

— Приятел ни е — отвърна Ейнджъл. — Но има и друго.

— Какво е то? — запита руснакът със спокоен глас. — Каквото и да е, кажете. Винаги можем да се споразумеем. Доказахте се. Няма да има поръчка.

— И очакваш да ти повярваме ли? Не си от онези, които прощават.

— Но пък искам да оцелея.

Ейнджъл се усмихна.

— Не е лошо да си амбициозен — рече след малко. — Само че амбицията ти е лишена от сериозно покритие.

— След всичко, което се случи тук, окажете ли ми милост, към вас ще се отнесат по същия начин.

— Ами — поклати глава Ейнджъл. — Аз нали видях децата, които даваш под наем на клиенти. С очите си видях и зная. Не мисля, че ти се полага милост.

— Такъв е бизнесът — глухо рече Попа. — Нищо лично няма там.

— Хайде бе — възрази Ейнджъл. — Думи, думи, думи.

Помести ръка, дулото на пистолета му опря в шкембето на Попа, сетне тръгна нагоре към сърцето, погали гърлото и спря срещу лицето му.

— Ей това сега не е бизнес. Това е лично — каза той и застреля Попа в главата.

Луис пристъпи към бармана, който лежеше на пода, широко прострял ръце встрани.

— Ставай!

Мъжът понечи да се изправи, тогава той натисна спусъка. Онзи рухна, прегъна се на две и замря неподвижен върху мръсния килим.

— Защо? — запита Ейнджъл.

— Не са ни нужни свидетели.

Огледаха се и се затичаха към вратата. Луис я открехна, огледа улицата отвън и кимна с глава. Двамата се втурнаха към паркирания недалеч олдсмобил.

— Мислиш ли, че е знаел за децата? — запита Ейнджъл, докато сядаше в колата, а приятелят му се настаняваше зад волана.

— И още как! — отвърна чернокожият, като направи маневра и потегли.

— Значи си го е заслужил.

От сградата над клуба изскочиха двама с пистолети в ръце. Но бяха закъснели, междувременно олдсмобилът ускори, зави на ъгъла с пронизително свирене на гумите и изчезна.

— Сега какво? — запита след малко Ейнджъл.

— Нищо, какво какво? Онзи се беше самоиздънил. Дните му бяха преброени. Само ускорихме неизбежното.

— Убеден ли си?

— И още как. Направихме услуга на някои от същата организация. Решихме им проблема, сега те да му мислят.

— Докато отново започнат бизнеса с децата, нали?

— С този въпрос ще се занимаем по-нататък.

— Обещаваш ли?

— Дадено — отвърна Луис. — Каквото можем, ще направим.

Няколко пресечки по-нататък зарязаха олдсмобила и продължиха пеша към мястото, където бяха оставили своя лексъс. Качиха се и потеглиха. Ейнджъл пусна сателитното радио. Бяха се споразумели за музиката и станцията. През ден единият се кефи, другият няма право да се оплаква. Тази вечер бе ред на Ейнджъл, той обичаше хардкор пънк. Слушаха състави от първата вълна.