Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 29

Валерий Тракезиеца беше станал император.

Хеладик, когото някои почитаха като сина на Джад и чийто лик бе вграден в мозайката на свети куполи, бе умрял в колесницата си, за да донесе огъня от слънцето.

Част I

И чудо, птица ваяна от злато,

по-чудна от изваяното злато…

1.

Имперската поща, наред с повечето граждански служби в Сарантийската империя, след като Валерий Първи умря и неговият племенник, преименувал се подобаващо, взе Златния трон, беше под хегемонията на протоофициария.

Невероятно сложното поддържане на пощите — от наскоро завладените Мажритски пустини и Есперана в далечния запад до дългата, вечно местеща се Басанидска граница на изток, и от северната горска пустош на Карч и Москав до пустините на Сория и отвъд тях — изискваше значително вложение на човешка сила и ресурси и немалко реквизиране на труд и коне от онези селски общини, удостоени със съмнителната чест да имат имперски пощенски хан, разположен в тях или близо до тях.

Постът на имперски куриер, заеман от човека, натоварен със същинското пренасяне на обществена поща и дворцови документи, се отплащаше съвсем скромно и включваше почти непрекъснат режим на тежки пътувания, понякога през несигурни територии, в зависимост от варварската или басанидска активност през даден сезон. Фактът, че някои алчно се стремяха към такива постове, и всичките свързани с това подкупи, отразяваше по-скоро докъде може да отведе човек този пост след няколко години.

От куриерите на Имперската поща се очакваше да са отчасти шпиони за квестора на Имперското разузнаване, а усърдният труд в тази неизречена част от работата — съчетан с доста по-значителните подразбиращи се подкупи — можеше да помогне на човек да го назначат пряко на служба в разузнаването, с повече рискове, по-малко далечни пътувания и значително по-висока парична отплата. Наред с възможността най-накрая да се озове откъм приемащата страна на някои от разменяните подкупи.

Приближеше ли човек годините на късната си зрялост, едно назначение от Разузнаването обратно — да речем, до поддържането на някой важен пощенски хан — можеше всъщност да доведе до почетно пенсиониране: особено ако човекът беше умен, а ханът — достатъчно отдалечен от Града, за да може да си позволи повечко разреждане на виното и да увеличи приходите си, като приема пътници без изискуемите „разрешителни“.

Постът куриер представляваше, накратко казано, прилична кариера за мъж с достатъчно средства за начало, но недостатъчно, за да може семейството му да го издигне на нещо по-обещаващо.

Това, впрочем, бе едно честно описание на компетенциите и биографията на Пронобий Тилитик. Роден, за жалост, с такова просто име, с ограничени умения по закон и числа и със съвсем скромна родословна ниша в сарантийската йерархия, Тилитик бе уверяван многократно какъв късмет е извадил, че е получил помощта на един братовчед на майка си за осигуряването на куриерския пост. Тлъстият братовчед, пльоснал мекия си задник на сигурната скамейка между писарите в службата на Имперските приходи, редовно изтъкваше това на семейните сбирки.