Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 28

Факли, горящи в по-хубавите улици, осветяваха домовете на богатите, а стъпките и виковете на мъжете на градския префект предупреждаваха беззаконниците да са по-предпазливи из нощния град. Вилнеещите банди по-буйни привърженици — и Сините, както и Зелените си имаха своите озверели симпатизанти — обикновено не обръщаха внимание на патрулите или по-точно, самотният патрул бе склонен да проявява благоразумна дискретност, щом нагиздените брадясали привърженици на едната или другата партия се заклатушкаха пияни пред очите им от една таверна към друга.

Жени, освен тези, които се продаваха на Сини и Зелени, или патрицианки в носилки с въоръжен ескорт, не се мяркаха навън след мръкване.

Тази нощ обаче всички кръчми — дори най-мръсните каупони, където пиеха моряци и роби — бяха затворени заради смъртта на един и издигането на друг император. Потресаващите събития през деня като че ли бяха усмирили дори най-яростните привърженици на партиите. Нямаше викове, не се виждаха — нито се чуваха — пияни младежи в широките източни роби на Басания или с прическите на западните варвари да обикалят пустите улици.

Кон изцвили в една от конюшните на фракциите в Хиподрума, женски глас се чу през отворен прозорец над близката колонада: пееше припева на съвсем не целомъдрена песен. Засмя се мъж, а после и жената, а сетне и там се възцари тишина. Котка измячи тънко от една стреха. Дете проплака. Деца винаги проплакват в тъмното, някъде. Светът си беше такъв, какъвто си е.

Божието слънце минаваше в колесницата си през лед и виещи демони под света. Двете луни, почитани — извратено — като богини от киндатите, бяха залезли далече на запад в широкото море. Само звездите, които никой не наричаше святи, блестяха като пръснати диаманти над града, който Сараний бе основал, за да бъде Новият Родиас и да е повече от онова, което Родиас е бил някога.

„О, Град, Град, украса на земята, око на света, слава на творението на Джад, нима ще умра, преди да те видя отново?“

Тъй бе копнял Лисургос Матаниас, посланик в Басанидския двор преди двеста години в сърцето си за Сарантион, макар и сред пищното източно великолепие на Кабад. „О, Град, Град“.

Във всички земи, управлявани от този Град с неговите куполи и порти от бронз и злато, с палатите му и градините, и статуи, форуми и театри, и колонади, бани и дюкяни, и кантори на гилдии, кръчми и бардаци, и светилища, и великия Хиподрум, с тройните му стени откъм сушата, които нивга не са били превземани, и с дълбокия заслонен залив и пазените и пазещи моря, съществуваше изтъркана от времето фраза, означаваща едно и също на всяка реч и на всеки диалект.

Да кажеш за човек, че „пътува към Сарантион“, означаваше, че животът му е на ръба на промяна: че се пресяга към ненадейно величие, блясък, слава — или е на ръба на пропаст, последно и невъзвратимо пропадане, ако се е озовал пред нещо твърде огромно за плещите му.