Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 31

Какво пък, заразена от срамни въшки мръсница в пощенски хан си беше нараняване, получено в служба на империята, нали? По този начин администраторът можеше да получи таксата пряко от Имперската поща — а и несъмнено щеше да добави към сметката още половин дузина лечения, каквито Тилитик не бе получил, и да пренасочи тези суми към личната си кесия.

Тилитик остави остро писмо за ханджията, на четири дни път назад, за да го достави следващият, пътуващ на изток куриер. Кучката да се шиба с роби и селяци в уличката зад някоя каупона, щом не иска да се пази чиста. Пощенските ханове по пътищата на империята бяха най-добрите на света и Пронобий Тилитик определено се чувстваше задължен да се погрижи да я няма следващия път, когато мине оттам.

Той беше на служба на императора. Тези неща се отразяваха пряко на величието и престижа на Валерий Втори и неговата славна императрица Аликсана. Фактът, че императрицата беше купувана и използвана в младостта си абсолютно по същия начин като пачаврата в хана, не беше тема за открито обсъждане на този етап от световния напредък. На човек обаче бе позволено да си има собствени мисли. Не могат да те убият затова, че си мислиш някои неща.

Пронобий издържа част от предписания период на въздържание, но една кръчма, която познаваше твърде добре — беше в Мегарион, пристанищния град и административен център на Саврадия — се оказа предвидимо изкушаваща. Този път не помнеше нито едно от момичетата, но всички бяха достатъчно палави, а виното беше добро. Мегарион се славеше с прилично вино, колкото и варварско да беше всичко друго в Саврадия.

Нещастен инцидент — сбиване с някакъв недодялан чирак и един търговец на хеладикийски икони — го остави със спукана брадичка и изкълчено рамо, което наложи ново медицинско лечение и по-дълъг престой от предвиждането. Този престой не се оказа особено приятен след първите няколко дни, защото две от дашните доскоро момичета за жалост май бяха хванали болежка подобна на онази, от която трябваше да се цери досега, и съвсем открито обвиниха за това него.

Не го изхвърлиха, разбира се — все пак той беше имперски куриер, а момичетата бяха тела за продан, едното робиня — но храната му взе да пристига студена или прегоряла и никой не тичаше да помогне на човека с току-що наместено рамо да се оправя с плата и стакани. Тилитик вече се чувстваше сериозно обиден, когато реши, че се е оправил достатъчно, за да продължи пътуването си. Съдържателят на таверната, родиец по рождение, му даде поща за близките си във Варена. Тилитик я хвърли в едно сметище до пристанището.

Есента вече бе напреднала много повече, отколкото трябваше да е, и дъждовете бяха дошли. Той хвана едно от последните корабчета, влачещи се на запад през залива към Миласия, пристанището на Батиара, и слезе на кея под студен проливен дъжд, след като на няколко пъти бе опразнил червата си през корабното перило. Тилитик не обичаше много морето.