Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 283

Е, добре, имаше още една дума: смиряващо. — А това беше добре, помисли си той. Нали? Куполът бе короната на храма — на дом — и трябваше да вдъхва почит към бога, тъй както дворец приютява и величае един тленен владетел. Божията възхвала трябваше да е по-силна, защото императорът бе само божият Наместник на земята. Пратеникът на Джад бе последният глас, който чуваха императорите, преди да умрат: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.

За да изпитат вярващите благоговение към величавото, неимоверно могъщество над тях…

— Замисълът е забележителен — каза откровено Закарий — рисковано беше да не е откровен пред Валерий. Сплете пръсти в скута си. — Също така обаче е… смущаващ. Искаме ли вярващите да се чувстват притеснени в божия дом?

— Аз дори не знам къде се намирам, докато гледам това — оплака се Максимий и се приближи отново до широката маса, до която Пертений от Евбул стоеше, загледан в рисунките.

— В Траверситския палат — подсети го дребният архитект Артибасос и Максимий го изгледа раздразнено.

— В какъв смисъл? — попита Закарий. Главният съветник беше строг, наежен, прозаичен човек, но добър в работата си.

— Ами, вижте. Трябва да си представим, че стоим под този купол вътре в Храма. Но покрай… предполагам източната дъга, родиецът очевидно ни показва Града… и показва самия Храм, видян от разстояние…

— Все едно откъм морето, да — промълви Валерий.

— … и тъй, ние ще сме вътре в Храма, но трябва да си представяме, че го гледаме сякаш от разстояние. Това… ми причинява главоболие — заключи твърдо Максимий и се пипна по челото, като за да натърти на болката. Пертений го изгледа накриво.

Отново последва кратко мълчание. Императорът погледна към Артибасос. Архитектът заговори, с неочаквана за него търпеливост:

— Той ни показва града в един по-широк смисъл. Сарантион, Царицата на градовете, славата на света, и в такъв един образ присъства и Храмът, както трябва да бъде, редом с Хиподрума, дворците на Прецинкта, сухоземните стени, пристанището, корабът в пристанището…

— Но — прекъсна го с вдигнат пръст Максимий, — при цялата ми почит към нашия славен император, Сарантион е славата на този свят, докато божият дом почита световете над света… или би трябвало. — Погледна към патриарха, сякаш търсеше одобрение.

— Какво е над него? — попита тихо императорът.

Максимий бързо се обърна.

— Ваше величество? Моля?… Над него?!

— Над града, отче. Какво е там?

— Джад е там, ваше величество — намеси се Пертений. Тонът на секретаря беше неутрален, помисли си патриархът, все едно предпочиташе да не се замесва в това обсъждане. А само да го опише в хрониките си. Все пак казаното от него бе истина.

Закарий гледаше рисунките. Богът наистина бе над Сарантион, величествен и могъщ в своята слънчева колесница, подкарал я нагоре като слънчевия изгрев, право напред, безукорно брадат според източната традиция. Закарий почти бе очаквал да види красивия златен божи лик на Запада и бе готов да възрази, но родиецът не бе направил това. Джад на този купол беше мрачен и строг, какъвто го познаваха вярващите от Изтока, изпълващ едната страна на купола почти до короната му. Щеше да е истинско великолепие, ако можеше да се осъществи.