Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 281

После, в това безмълвие сред студената нощ, се чу реч. Птиците на тревата, но и не те. Гласове на жени се чуха във въздуха, в тъмното, тихи като листа. Жени, които бяха издъхнали тук, отдавна. „Мразиш ли го?“

„Сега? Виж какво му направиха“.

„Не само сега. Изобщо. Преди. Аз — никога“.

Отново тишина, временно. Времето тук не означаваше много, трудно беше да се обхване, освен по звездите, изплъзващи се от взора по своя път, когато могат да се съзрат.

„Аз също“.

„И аз. Трябваше ли?“

„Как?“

„Вярно. Как?“

„И само вижте — каза Линон. Това бяха първите й думи; тя, която първа от тях бе пленена и върната първа. — Вижте как му се плати“.

„Не беше уплашен, нали?“ Тиреса.

„Беше — отвърна Линон. Въздишка в безмълвието. — Вече не е“.

„Къде е той?“ Мирел.

Никоя не отвърна.

„Къде трябва да идем?“ — попита Мирел.

„Ах. Това го знам. Ние вече сме там. Отишли сме. Само да кажем довиждане, и сме отишли“ — отвърна Линон.

„Довиждане тогава“. Тиреса. Сокол.

„Довиждане“ — изшепна Мирел.

Една по една, сбогуваха се — слова, като шумолене на листа в черния въздух, докато душите си отиваха. Накрая остана само Линон, първата от всички, и в тишината сред поляната каза сетните думи на мъжа, лежащ до нея в тревата, макар той да не можеше вече да я чуе, а след това изрече още нещо в тъмното, нещо по-нежно от сбогуване, а после последната обвързана душа прие свободата си, тъй дълго отказвана.

И тъй, скритото познание и преселените души преминаха от сътворения свят, в който мъже и жени живеят и умират, и повече никой не видя птиците на Зотик алхимика, нито знаеше за тях под слънцето и луните. Освен една.

Когато есента се върна във вече много променения свят на смъртните, дошлите на разсъмване в Деня на мъртвите, за да извършат древния, запретен ритуал не намериха нито мъртвец, нито сътворени от човешка ръка птици в тревата. Имаше една тояга и празна торба с кожен ремък и те се почудиха. Един взе тоягата, друг — торбата, след като свършиха онова, заради което бяха дошли.

Тези двамата, прочие, щяха да се радват на добра съдба до края на дните си, а и техните деца, които взеха тоягата и торбата след тяхната смърт, а и децата на техните деца.

По-могъщи сили от властта човешка има на света.

— Ще съм изключително благодарен — заяви клирик Максимий, главен съветник на Източния патриарх, — ако някой благоволи да ни обясни защо една толкова нелепо голяма крава трябва да се постави на купола на Храма на Святата Мъдрост на Джад. Какво все пак си е наумил този родиец?

Последва кратко мълчание, подобаващо за високите кисели нотки, с които бе подхвърлен този коментар.

— Според мен — мрачно отвърна архитектът Артибасос, след като погледна към императора, — животното по-скоро е бик всъщност.

Максимий изсумтя.