Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 282

— Аз, разбира се, с удоволствие ще се съобразя с познанията ви в говедарството. Но въпросът все пак си остава.

Патриархът в мекия стол с висок гръб си позволи тънка усмивка под дългата бяла брада. Лицето на императора остана безизразно.

— Съобразяването ви става втора природа — отби съвсем невъзмутимо Артибасос. — Може би си струва да го култивирате. Обичайно е — освен може би сред духовниците — мнението да предшества знанието.

Този път се усмихна Валерий. Беше късно през нощта. Всички знаеха навиците на императора и Закарий, Източният патриарх, отдавна се беше нагодил към тях. Двамата бяха установили връзка, основаваща се на неочаквана лична симпатия и на реалното напрежение между длъжностите и ролите си. Последното обикновено се отиграваше в действията и думите на техните подчинени съмишленици. С годините това също се беше развило. И двамата го съзнаваха.

С изключение на слугите и на двама прозяващи се имперски писари, скрити в сенките, в помещението — зала в по-малкия Траверситски палат — бяха петима и всеки от тях в един или друг момент бе отделил време да огледа рисунките, които им бяха донесли. Творецът на мозайки не присъстваше. Не беше редно да присъства. Петият мъж, Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, си водеше бележки, докато разглеждаше рисунките. Не беше изненадващо: задължението на историка бе да хроникира строителните планове на императора, а Великият храм беше бижуто в короната сред тях.

А това придаваше изключителна важност на първоначалните скици за предлаганата мозайка на купола, както естетическа, така и теологична.

Закарий вдигна дебелите си къси пръсти пред лицето си и поклати глава, щом слугата му предложи вино.

— Бик или крава — отрони той — е необичайно… Много неща в проекта са необичайни. Не сте ли съгласен, ваше величество? — Придърпа над ухото си периферията на меката си шапка. Знаеше, че това необичайно покривало на главата му с полюшващите се връзки не придава особен чар на външността му, но бе оставил далече зад себе си възрастта, в която тези неща имат значение, и много повече го безпокоеше фактът, че все още не е зима, а непрекъснато му е студено, дори вътре.

— Човек трудно би могъл да възрази на това — промърмори Валерий. Беше облечен в тъмносиня вълнена туника и новата мода панталони, стегнати с колан и затъкнати в черни ботуши. Работно облекло, без корона, без драгоценности. От всички в залата той като че ли единствен не забелязваше късния час. Синята луна отдавна се беше спуснала на запад, над морето. — Смятате ли, че трябва да предпочетем по-… обичаен проект за този Храм?

— Куполът служи на свята цел — твърдо заяви патриархът. — Образите по него — на самия връх на Храма — трябва да вдъхват на вярващите благочестиви мисли. Това не е светски палат, ваше величество, това е изобразяване на палата на Джад.

— И вие смятате, че проектът на родиеца е несъвършен в това отношение? Наистина ли? — Въпросът прозвуча натъртено.

Патриархът се поколеба. Императорът имаше смущаващия навик да поставя такива откровени въпроси, да цепи през детайлите към по-същественото. Факт беше, че нахвърляните с креда скици бяха нещо изумително. Наистина не съществуваше друга, по-простичка дума за това, или поне такава не идваше наум на патриарха в този късен час.