Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 280

„О, мои скъпи — отвърна с нежност. — Не се бойте“.

„Не за нас. — Тиреса този път. Нетърпелива нотка. — Знаем къде сме. За теб ни е страх“.

Не беше очаквал това. Откри, че не може да измисли какво да отвърне. Погледна отново назад по пътя, после — напред, на изток. Жив човек нямаше, нито на кон, нито пеш. Всеки здравомислещ смъртен щеше да се е приютил между стени в края на деня, зад залостени прозорци, под покриви, с огън срещу студа и почти падналия мрак. Сянката му се бе проточила по имперския път, сянката на тоягата му. Заек се сепна в полето и затича на зигзаг, пленен от дългия лъч светлина към влажния ров край пътя. Слънцето и облаците на запад бяха червени като огън. Като сетния огън.

Наистина, нямаше причина да чака до утрото, колкото и хубаво да можеше да се окаже.

Продължи по пътя и скоро стигна до малко мостче над северния крайпътен ров. Мина по него, както беше правил години наред, и пое през мократа, тъмна есенна трева на това поле, а щом стигна до черния край на леса, не спря, а навлезе в натежалото, затаено в очакване тъмнило на древните дървеса, със седем души — и със своята.

Зад него, в света, слънцето угасна.

Мракът бе вечен в Елшовия лес, нощта не го носеше, само го правеше по-дълбок. Утрото беше нещо далечно, смътно, а не промяна в пространството и светлината. Луните тук бяха притегляне, а не блясък, макар понякога да можеше да се зърнат, а понякога звезда можеше да се появи между черните клони и тръпнещите листа над вдигащата се мъгла.

На поляната, където всяка есен се проливаше кръв от маскирани жреци на ритуал, толкова стар, че никой не помнеше как е възникнал, тези истини бяха променени — но много малко. Дърветата тук отстъпваха достатъчно, за да пада светлина, когато белите пипала на мъглата не са надвиснали във въздуха. Обедното слънце можеше да накара листата да покажат зелено напролет или лете, червено-златно, щом ги пленят есенните слани. Вялата луна можеше да придаде хладна, пестелива прелест на черните клони посред зима, синята — да им върне странността на полусвета. Можеше да се видят неща.

Неща, като омачканата трева и окапали листа, и хлътнали чимове под дирите от копита, които трябваше да са били много тежки за пръстта, където са стъпвали току-що, за да потънат отново сред дървесата. Като седемте птици, лежащи на коравата земя, птици, сътворени от човешка ръка. Като човека до тях. По-скоро онова, което бе останало от този човек. Лицето му бе непокътнато. Изражението под утринния светлик, който точно сега беше синкав — ведро, приемащо, загърнато в покой.

Беше се върнал по своя собствена воля: тежест някаква бе вложена в това, търпеливо разбиране, съдбовност. Тялото отдолу беше окървавено, разпрано от слабините до гръдната кост. Кръв и плът се точеха на дълга диря през тревата, където продължаваха дирите от копита.

Стара изтъркана пътна торба лежеше малко встрани. Имаше широк кожен ремък, есперански, лъскав и гладък.

Тихо беше на поляната. Времето бягаше. Синята луна се хлъзгаше по празната шир горе и подминаваше онова, което бе зърнала долу. Нито вятър, нито звук сред голите клони, нито шепот на окапали листа. Зов на бухал не се чуваше в Елшовия лес, нито песен на славей, не ръмжеше тук звяр, нито бог се връщаше. Не и сега. Това бе станало — и бе отминало. Щеше да е пак, и отново, но не тази нощ.