Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 279

Мина през Мегарион и стигна до стените, и видя пътя напред през зейналите порти, и зърна Елшовия лес в сивата далечина.

И спря, само за миг, загледан напред, усети силния туптеж на тленното си сърце. Някой го блъсна отзад, изруга на сарантийски, подмина го.

„Какво има?“ — попита Тиреса. Умна. Сокол. „Нищо, мила. Спомен“. „Защо един спомен е нищо?“

Защо наистина? Не отвърна, продължи, с тоягата в ръка, през портите. Изчака при рова да мине група търговци на коне, с натоварените им мулета, после закрачи отново. Толкова много есенни утрини тук, спомни си като в просъница, и той крачи сам, в търсене на слава, на познание, на скритите тайни на света. На полусвета.

Към пладне вече беше на главния път, проточил се право на изток, а огромният лес продължи с него, от север и много близо.

Остана си там през последвалите дни вървене — в дъжд и под бледа, грейнала за малко слънчева светлина, с мокрите натежали листа, всички почти окапали, многоцветни, с дима, вдигащ се от въглищарски ями, с далечния кънтеж на брадви, с ромона на поток, чут и невидян, овце и кози на юг, самотен пастир. Глиган изскочи веднъж от горите, а после — стъписан от внезапната светлина, щом облак разголи слънцето — отново се шмугна в тъмното и изчезна.

Гората си бе все там и в нощите, зад заслонените с кепенци прозорци на ханове, в чиито гостилници никой не го помнеше и никой не го знаеше след толкова време, където ядеше сам и не взимаше момичета на горния кат като някога, и тръгваше отново с изгрева на новия ден.

И там, на хвърлей място от пътя, привечер в сетния ден, когато следобедният дъждец затихна и тънещото на запад слънце полегна червено и ниско, мина през селцето, което помнеше — вече спуснало кепенци в края на деня, без жива душа по единствената уличка — и стигна, не много след него, воден от собствената си дълга сянка, до хана, в който беше отсядал винаги, преди да стори в нощта онова, което вършеше в Деня на мъртвите.

Спря на пътя пред хана, обзет от нерешителност. Чуваше звуците от двора зад зидовете. Коне, скърцане на кола, ударите на чук в налбантницата, гласове на ратаи в конюшнята. Излая куче. Отекна смях. Подножията на планините, преграждащи достъпа към брега и морето, се издигаха зад хана, кози бяха осеяли загърнатата в здрач поляна. Вятърът бе стихнал. Той погледна през рамо назад към червеното слънце и зачервените облаци по хоризонта. Утрешният ден щеше да е по-добър — това обещаваха облаците. В хана щяха да горят огньове, греяно вино щеше да има, за топлина.

„Страх ни е“, чу в ума си.

Не беше Тиреса. Беше Мирел, която никога не говореше. Беше я направил червеношийка, с медна гръд, мъничка като Линон. Имаше същия глас, който имаха всички, киселите, малко превзети нотки на съдията, край чийто пресен гроб бе извършил своя тъмен последен ритуал. В това се криеше неочаквана ирония — девет души на саврадийски момичета, принесени в жертва на поляната в Елшовия лес, да говорят като един нагъл родийски съдия, убит от двама пияници. Гласът бе един, но той различаваше тембъра на всяка от душите.