Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 278

Някакво момче, осемгодишно навярно, седеше на един камък и го гледаше, докато той гледаше кораба. Зотик се усмихна, бръкна в кесията на колана си, подхвърли му сребърник. Момчето го улови ловко и като видя, че е сребро, се ококори.

— Защо?

— За късмет. Запали свещ за мен, дете.

После тръгна, торбата се полюшваше на рамото му, докато газеше през дъжда, вдигнал високо глава, с изправен гръб, на североизток през града, за да хване разклонението на имперския път и портата откъм сушата, както го беше правил много пъти преди време, но този път — за да направи нещо много по-различно: да сложи край на трийсетгодишната приказка, историята на един живот, която не можеше да бъде разказана, да върне птиците у дома, там, където можеха да се освободят призованите им и пленени души.

Онзи далечен зов беше изпратено послание. Помислил бе, като млад, докато четеше Древните, докато оформяше онзи чудовищен, ужасяващ алхимичен ритуал, че важното в леса на Саврадия е самото жертвоприношение, акта на преклонение към силата, която почитаха в онези гори. Че душите на поднесените на горския бог са нещо нищожно, маловажно, достъпни да бъдат отнети, стига черното изкуство да успее да го направи.

Не беше така. Съвсем иначе беше.

Той наистина бе открил, че разполага с това познание, ужасната и възбуждаща дарба да постигне прехвърляне на души, но по-рано тази есен, докато стоеше на двора една утрин, чу в ума си глас, които го зовеше от Елшовия лес. Линон, с нейния си женски глас — онзи, който беше чул само веднъж, когато я убиха в леса — и разбра вече стар, в какво е сбъркал преди толкова време.

Онова, което обитаваше леса, в края на краищата искаше душите. Душите не бяха за взимане от смъртни.

Последва и една безсънна нощ, и едно осъзнаване, съзряващо като бавно разсъмване. Вече не беше млад. Кой знае колко още сезона или години щяха да му дадат да види блажените богове? А след писмото дойде убедеността. Разбираше за какво го молят и нямаше да поеме по пътя след захвърленото наметало на тленния живот с тези грешно отнети души, опетнили името му.

Една все пак си бе отишла от него — първата. Беше върната. Другите бяха в торбата му, докато крачеше в дъжда, понесъл ги към дома.

Не знаеше какво очаква него самия сред дърветата, макар да бе отнел нещо, което не му принадлежеше, а равновесието и отплатата лежаха в сърцевината на собственото му изкуство и знанията, които бе изучил. Само глупак отрича страха си. Каквото беше, щеше да бъде. Времето бягаше, винаги бягаше. Дарът на прорицанието не беше негов занаят. По-могъщи сили от властта човешка имаше на света.

Помисли си за младата отплавала кралица. Помисли за Линон: за онзи първи път, за ужаса, стегнал вътрешностите му, за силата, за благоговейния трепет. Така отдавна. Студеният дъжд сега биеше като камшик в лицето му, вързал го за света.