Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 26

Петрус кимна.

— Разбира се, стига да ме удостоиш. Но едва след като свършат траурните ритуали и инвеститурата, и церемонията на Хиподрума в твоя чест.

— Ще я доведеш ли тук с теб?

Погледът на Петрус, пряко в упор, беше също толкова откровен.

— Само ако ти одобриш.

— Няма ли закони? Някой каза нещо, спомням си. Актриса не можела да…

— Ти вече си източникът и изворът на всички закони в Сарантион, чичо. Законите могат да се променят.

Валерий въздъхна.

— Трябва пак да поговорим за това. И за началниците на служби. Гесий. Адраст. Хиларин… не му вярвам. Никога не съм му вярвал.

— С него е свършено тогава. Боя се, че и с Адраст. Гесий… е по-сложен. Знаеш ли, че се изказа за теб в сената?

— Каза ми го. Важно ли е?

— Може би не, но ако беше говорил за Адраст — колкото и невероятно да звучи, — това можеше да направи нещата… по-неприятни.

— Ти вярваш ли му?

Императорът загледа измамно безизразното кръгло лице на племенника си. Петрус не беше войник. Не приличаше и на придворен. Държеше се, повече от всичко друго, като схолар от старите езически школи, реши Валерий. Но у него имаше амбиция. Огромна амбиция. Амбиция с цената на империя. Имаше повод да го знае — сега, тук, където вече беше.

Петрус леко разпери меките си ръце.

— Откровено ли? Не съм сигурен. Казах, че е сложно. Наистина ще трябва да поговорим повече. Но тази вечер ти се полага да се отмориш, а аз може би ще си разреша същото, с твое позволение. Позволих си волността да поръчам пиво за вас, чичо. На бюфета е, до виното. Имам ли милостивото ви позволение да напусна?

Всъщност Валерий не искаше Петрус да си отиде, но какво можеше да направи? Да го помоли да седи с него в нощта, да го държи за ръка и да му говори, че ще е много хубаво да е император? Да не беше дете?

— Разбира се. Искаш ли екскубитори?

Петрус понечи да поклати глава за отказ, но спря.

— Може би ще е добре. Благодаря.

— Отбий се в казармата. Кажи на Леонт. Всъщност охрана от шестима гвардейци на смени за теб, отсега нататък. Днес някой използва тук сарантийски огън.

Твърде бързият поглед на Петрус разкри, че не знае точно как да изтълкува подхвърленото. Добре. Не биваше да е съвсем прозрачен за племенника си.

— Джад да ви води и брани през всичките ви дни, императоре.

— Вечната му светлина да е и над теб.

И за първи път в живота си Валерий Тракезиеца направи императорския знак за благослов над друг човек.

Племенникът му падна на колене, опря три пъти челото си в пода, притиснал длани до главата си, а после стана и излезе, спокоен както винаги, непроменен, макар всичко да се беше променило.

Валерий, император на Сарантион, наследник на Сараний Велики, който бе построил Града, и на цяла върволица императори след него и преди него в Родиас, върволица, проточила се близо шестстотин години назад, остана сам. Маслени светилници висяха от тавана и в скоби по стените, половин стотина свещи горяха велелепно. Спалнята му за нощта бе някъде наблизо. Не беше сигурен къде. Не познаваше този палат. Архонтът на екскубиторите никога не бе имал повод да влиза тук. Огледа стаята. Близо до прозореца към двора имаше дърво, направено от ковано злато, с механични птици в клоните. Бляскаха на мигащата светлина, обсипани с драгоценни и полудрагоценни камъни. Сигурно можеха и да пеят, стига да знае човек хитрината. Дървото беше злато. Беше изцяло от злато. Пое дълбоко дъх.