Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 277

В онова утро той взе решението си, или по-точно — осъзна, че е взето за него. Трябваше да замине, трябваше отново да напълни пътната си торба — изтърканото зацапано зебло с есперанския ремък, купено преди трийсет години — с пътните вещи и другите неща, които трябваше да отнесе, и да започне дългото си пътуване до Саврадия за първи път от почти двайсет години.

Но в същото онова утро — по начин, по който незримите сили на полусвета понякога показват вярното разбиране на човек, стигнал до вярното място — от Варена дойде пратеник, от двореца, от младата кралица, и той трябваше да отиде при нея.

Изслуша я спокойно и без да се изненада, но накрая все пак беше малко изненадан. Размислил беше възможно най-грижливо за Гизел — по-млада от така и невидените от него дъщери и синове, но също тъй по-възрастна, отколкото щяха да станат някога те — и след като я съжали, надмогна собствените си вълнения и страхове, нарастващото осъзнаване за стореното преди много време и за онова, което му предстоеше тепърва, и й поднесе плана за бягството й като дар.

После я попита дали може да отплава с нея до Мегарион.

И ето, че вече беше тук, отдалечаващият се кораб вече възвиваше на юг сред белите гребени на вълните, студеният дъжд биеше в лицето му. Държеше каишката на пътната торба в краката си с благоразумието на човек, стоял неведнъж на бурен пристан. Не беше млад; бреговете бяха трудни места навсякъде. Но не изпитваше страх — не и от света.

Светът цял се беше разгънал пред него, макар и под есенния дъжд: моряци, гларуси, продавачи на храна, униформени митнически служители, просяци, ранобудни блудници, подирили подслон на портиците, мъже, мятащи въдици по кея, пристанищни хлапета, връзващи корабни въжета за някоя подхвърлена пара. През лятото щяха да се гмуркат във водата. Сега беше много студено. Идвал беше тук много пъти. Друг човек беше тогава. Млад, горд, търсеше безсмъртие в загадки и тайни, които могат да се разтворят като раковина, за да му предложат своя бисер.

Мина му през ума, че почти сигурно има свои живи деца тук. Не помисли да ги потърси. Нямаше смисъл вече. Щеше да е непочтено. Гнила сантименталност. Застарелият баща, поел по сетния си път, дошъл да прегърне милите си деца.

Не и той. Не и мъж като него. Вместо тях той вече бе прегърнал полусвета.

„Замина ли?“ — каза Тиреса от пътната торба. И седемте бяха вътре, незрящи, но несмълчани. Никога не ги смълчаваше.

„Корабът ли? Да, замина. Далече на юг“.

„А ние?“ Тиреса обикновено говореше от името на другите, когато се държаха прилично: привилегия на сокола.

„Ние също сме далече, мили мои. Далече, дори и сега“.

„Под дъжда?“ „И преди сме вървели под дъжда“.

Наведе се и вдигна торбата, гладкият дебел кожен ремък лепна хубаво на рамото му. Не беше тежка, дори за годините му. Нямаше и защо да е тежка, помисли си той. Имаше само един кат дрехи вътре, малко храна и пиене, нож, една книга и птиците. Всички птици, всички изваяни от ръцете му и пленени птици-души на бляскав кураж, мрачното деяние на живота му.