Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 276

Щеше да стигне там, смяташе той; беше преценил кораба и неговия капитан. Пътувал беше навремето, познаваше и пътищата, и морето. Някой търговски съд, широк, тромав, с дълбок търбух, щеше да е пагубен риск толкова късно през годината. Един търговски кораб нямаше да заплава изобщо в това време. Но този бе изпратен специално за кралицата.

Тя щеше да стигне до Сарантион — да види Града, който той самият така и не бе видял — ала това едва ли щеше да й донесе радост. Но пък у дома я чакаше само сигурна смърт, а тя бе съвсем млада — беше ужасно млада — и се вкопчваше в живота и във всяка надежда, която можеше да й предложи той пред лицето на чакащия мрак или светлината на нейния бог.

Неговите богове бяха различни. Той беше много по-стар. Човек не е длъжен винаги да се бои от дългия мрак, мислеше си. Живеенето не е абсолютно добро. Има равновесия, хармонии, към които да се стремиш. Всяко нещо си има своето време. Същото пътуване — с друго наметало. Бе есен, не само в буквалния смисъл.

Имаше един момент на борда, докато гледаше как Батиара чезне в сивотата зад кърмата, когато я видя, че преценява дали да се опита да го съблазни, или не. Беше отекнало в сърцето му. Заради Гизел в този момент, заради тази млада кралица на народ, който не беше негов, можеше дори да надмогне всички свои вътрешни неща, всички осъзнати истини в душата си, и да продължи към Сарантион.

Но в света има сили много по-могъщи от властта човешка и сега той пътуваше, за да се срещне с една, на много познато му място. Работите му бяха в ред. Двамата с един нотариус бяха съставяли нужните документи. Сърцето му понякога се беше свивало от страх, след като стигна до това решение — само някой глупав и суетен би го отрекъл, — но нямаше ни най-малка сянка на съмнение у него какво трябва да стори.

По-рано същата тази есен беше чул в ума си един зов, познат глас от далечния, невъобразимо далечен изток. А после, малко по-късно, едно писмо бе пристигнало от приятеля на Марциниан, художника, комуто бе дал една птица. Линон. И докато четеше грижливо подбраните думи, докато извличаше смисъла под двусмислените, забулени фрази, бе разбрал този зов. Линон. Първата, мъничката. Наистина беше сбогуване, и нещо повече от това.

Сън не го споходи в нощта, когато пристигна това писмо. От леглото се бе преместил на стола, от него — на вратата на селската си къща и стоя там, загърнат в одеялото и взрян навън под светлината на есенните луни и звездите, в ясната нощ. Всички неща в света на формите — стаите му, градината, плодните дръвчета по-натам, каменният зид, нивите и горите отвъд лентата на пътя, двете издигащи се все по-високо луни и после — залязващи, докато той стоеше на прага на отворената врата, светлият изгрев, когато най-сетне се появи — всички неща тогава му се сториха непоносимо скъпи, благоговейни и съвършени, окъпани в блясъка на богове и богини, които ги имаше, все още ги имаше.